Линкълн Чайлд: Зоната

— Левият резервоар се изпразва много бързо — Карадайн потупа циферблата с пръст. — Според индикатора разполагаме с гориво за петнадесетина километра.

— Дори да свърши, можем да вървим пеша петнадесетина километра.

— Тук? — той посочи над волана към пустошта на Зоната. — Извинявай, госпожо, но както вече са измръзнали отзад, хората няма да изкарат и километър.

Барбър погледна през предното стъкло. Червената лента на изгрева оцветяваше линията на хоризонта. Бурята бързо отслабваше. Вятърът почти утихна, а околността беше покрита с пресен слой фин като пудра сняг. Но с утихването на бурята температурата също спадна. Термометърът на таблото показваше минус тридесет и два градуса.

Камионът се разтърси силно и тя се хвана за дръжката. Тридесет и пет километра. При сегашната скорост това означаваше повече от половин час.

Тя хвърли поглед към джипиеса, монтиран на арматурното табло. Беше свикнала с уреда в собствената си кола, чийто екран гъмжеше от улици, магистрали и забележителности, докато караше из Лексингтън, Уобърн и околностите на Бостън. А джипиесът в кабината на Карадайн приличаше на изключен. На екрана се виждаше единствено белота, същата като тази около тях. Изписваха се само данните на компаса с дължината и ширината и те бяха единственото доказателство, че изобщо се движеха.

— Имаш уморен вид — каза Карадайн. — Защо не вземеш да дремнеш?

— Ти се шегуваш — отговори тя. Но напрегнатото и сякаш безкрайно бдение след безбройните безсънни часове в база „Страх“ наистина си казваше думата. Тя затвори очи само за миг. А когато ги отвори отново, всичко се беше променило. Небето се очертаваше малко по-ярко, а снегът около тях проблясваше на слънчевата светлина. Шумът на двигателя също беше различен. Сега оборотите бяха по-ниски, а скоростта значително намаляла.

— Колко време спах? — попита Барбър.

— Петнадесет минути.

— Какво става с горивото?

Карадайн погледна индикатора на резервоарите.

— Движим се на пари.

Скоростта на камиона намаля още. Когато погледна отново към джипиеса, Барбър забеляза, че там се вижда нещо. Една непрекъсната синя ивица, която запълваше горния край на екрана.

— Нали това не е… — започна тя.

— Да, езерото Ловец.

Страхът, който беше преминал в някаква тъпа и постоянна тревога, сега отново я прониза.

— Спомням си, ти каза, че ще прекосим само едно езеро.

— Така е, но вече нямаме гориво, за да заобиколим това.

Барбър не отговори. Преглътна конвулсивно и облиза устни. Устата й пресъхна.

— Не се притеснявай. Езерото Ловец е много голямо, но не е широко.

Тя го погледна.

— Тогава защо възнамеряваше да го заобиколиш?

Карадайн се поколеба, преди да отговори.

— Защото дълбочината му е само около метър и шейсет. Дъното е осеяно с големи скали, ледени късове и тем подобни. При тези условия със снежни навявания са трудни за забелязване. Ако случайно се блъснем…

Той не довърши изречението, но и нямаше нужда да го прави.

Спуснаха се предпазливо на леда. Барбър отново се вкопчи в дръжката над вратата, когато усети как той отново започна да се огъва под тяхната тежест. Почувства как напрежението нараства с усилването на започналото пукане, което излизаше изпод колелата и се разнасяше във всички посоки. Няколко скали се виждаха ясно, защото стърчаха над снежния слой като кучешки зъби, а черните им върхове лъщяха на утринното слънце. Други бяха скрити под снежните навявания. Утихналият вятър беше натрупал снега във фантастични форми: гребени, върхове и миниатюрни планински вериги. Карадайн си пробиваше внимателно път, лавирайки между скалите и снежните преспи. Барбър местеше очи от езерната повърхност към джипиеса и обратно и мечтаеше екранът отново да побелее от сняг.

Минаха три минути, после пет. Пукането се засили, а пред тях започнаха да се оформят пукнатини, които летяха напред в криволичещи линии. Двигателят прескочи, но Карадайн погали газта с крак и върна нормалните обороти. На Барбър направо не й се мислеше какво щеше да стане, ако горивото им свършеше, докато бяха на леда.

— Почти стигнахме — обади се шофьорът, сякаш беше прочел мислите й.

Пред тях се появи ниско струпване на сняг, широко може би четиридесетина метра, което вятърът бе украсил със странни форми и извивки, така че беше заприличало на приливна вълна.

— Сигурно е чист сняг — каза Карадайн. — Не мога да рискувам да го заобикалям, защото отново ще вземем да се завъртим. Ще минем право през него, за да проправим път на ремаркето. Дръж се.