Линкълн Чайлд - Зоната

Трябва да можеш и да танцуваш върху него, каза си Маршал и с рязко движение завъртя копчето за амплитудата на 120, а потенциометъра докрай.

Акустичната камера мигом оживя от звука. Човек имаше чувството, че полусферата е пълна с милиони оси, които жужат едновременно. Създанието скочи, въпреки че цялото му тяло се гънеше. Маршал завъртя копчето и увеличи мощността на 140 децибела. Създанието се сгърчи във въздуха, този път треморът беше по-мощен и го накара да се присвие. Това възпрепятства скока му и то се стовари тежко на пода, разтърсвайки силно пътеката. Сега цялата вселена на Маршал се беше съсредоточила в трескавото ужасяващо бръмчене, което се носеше из камерата и усилвайки се от само себе си, създаваше едно независимо кресчендо с такава мощ и наситеност, че проникваше през всичките му пори. Създанието успя да се качи обратно на пътеката и направи крачка напред. Първо с едната лапа, после с другата, а кървавите му нокти драскаха по металните плочи и придърпваха масата му напред. Маршал дишаше на пресекулки, но се стегна, стисна копчето на потенциометъра и го завъртя до края. 165 децибела — това беше амплитудното равнище на двигателя на реактивен самолет. До него Логан си запуши ушите с ръце. Отвори уста и закрещя, но викът му беше напълно заглушен от звуковия бараж. Носещото се „ииииии“ сякаш се превърна в част от същността на Маршал. Той също вдигна почти несъзнателно ръце към ушите си, но те бяха слаба защита срещу смазващата сила на звука. Пред очите му затанцуваха петна и той усети, че ще припадне.

Създанието се закова на място. Друга силна тръпка разтърси тялото му и го накара да приклекне на задните си лапи. То вдигна глава, разтвори отвратителните си челюсти, от чиито кучешки зъби все още капеше кръвта на Съли, а под тях мустачките се гънеха яростно. Наклони глава настрана и стовари челюстите си със страшна сила върху пътеката веднъж, а после втори път. След това се надигна малко и се дръпна назад. Докато Маршал го гледаше, изведнъж главата му се пръсна сред потоци мозък и слуз и ги изпръска с кървав дъжд, преди да се стовари точно пред краката им. Измокреното звуково оръжие произведе волтова дъга и изпуши, а след миг утихна сред взрив от искри.

В продължение на повече от минута Маршал не помръдна и само трепереше. След малко погледна към Логан. Историкът отвърна на погледа му, а от ушите му на тънки струйки се процеждаше кръв. Той говореше, но Маршал не го чуваше. Всъщност нищо не чуваше. Тогава се обърна, прекрачи неподвижното съзнание, от чийто пръснат череп продължаваше да изтича черна кръв, и с оловни крака тръгна към люка, който извеждаше навън от научното крило. Изведнъж бе почувствал нужда да излезе от това мрачно място на ужасите и да вдиша чист въздух. Повече усети, отколкото чу, как Логан и Усугук тръгват след него.

Бавно и старателно те се изкачваха към повърхността, първо равнище Г, после по-познатите им пространства на равнище В и най-накрая входното фоайе, безжизнено и потънало в сенки. Все още глухи и наквасени с кръвта на създанието, те минаха през помещението за аклиматизация, но не си направиха труда да вземат парки. След като прекосиха сборния район, бутнаха двойните врати и излязоха на бетонния плац пред сградата.

Беше тъмно, но тъничката ивица светлина на хоризонта подсказваше, че скоро ще съмне. Бурята беше утихнала и на небето започнаха да се показват звезди, които хвърляха призрачни отблясъци върху снега. Маршал колебливо си припомни една инуитска притча: това не са звезди, а отвори, през които нашите близки надничат, за да ни уверят, че са щастливи. Той се запита дали и Усугук вярва в нея.

Сякаш по телепатия почувства, че тунитът го дърпа за ръкава. Когато го погледна, той безмълвно посочи към небето.

Маршал вдигна очи. Тъмночервената окраска на Северното сияние, което ги беше преследвало, откакто този кошмар започна, бързо избеляваше. Още докато гледаше, то изчезна и над главите им остана само черният звезден купол. Нямаше никакви признаци, дори и най-слаби, че изобщо го е имало.

— Господин Фортнъм? Пени се обажда. Как сте отзад?

Този път мина известно време, преди да се чуе отговор:

— Студено ни е. Много ни е студено.

— Дръжте се — каза тя в микрофона. — Намираме се само на… — тя погледна към Карадайн.

— Тридесет и пет километра — измърмори шофьорът, — ако ни стигне горивото.

— Тридесет и пет километра — обяви тя и върна микрофона на поставката върху таблото. — Трябва да стигнем. Какво е положението с дизела?