Лий Чайлд - Един изстрел

Ричър погледна часовника си. Седем и петдесет и пет. Смъкна се от полирания гранит и влезе във фоайето на сградата.

Григор Лински спря да се преструва и набра от телефона си действителен номер.

— Тук е — каза той. — Току-що се качи.

— Видя ли те? — попита Зека.

— Да. Сигурен съм, че ме видя.

— Добре, но да е за последно. Оттук нататък стой далеч от него.

Ричър завари Хелън Родин в кабинета й, седнала зад бюрото. Имаше вид, сякаш отдавна бе дошла на работа. Беше със същия черен костюм, но с различна риза. Небесносиня — с цвета на очите й. Косата й беше вързана на опашка. Бюрото й беше заринато в правни книги. Всичките бяха разтворени — някои обърнати нагоре, други захлупени. Беше изписала десетина страници в жълтия си бележник. Препратки, коментари по дела, съдебни решения, прецеденти.

— Джеймс Бар е в съзнание — каза тя. — Роузмари ми се обади в пет сутринта.

— Говори ли?

— Само с лекарите. Още не пускат никого при него. Дори самата Роузмари.

— А ченгетата?

— Изчакват. Но аз трябва да бъда там преди тях. Не мога да го оставя да говори с полицията без адвоката си.

— А какво е казал на докторите?

— Че не знаел как е попаднал там. Не помнел нищо за миналия петък. Докторите казват, че това е нормално. При повечето черепни травми настъпва амнезия, която обикновено обхваща последните дни преди настъпването на травмата. Понякога седмици.

— Какво следва за теб от това?

— Два големи проблема. Първо, той може и да се преструва, че има амнезия. Което, във всеки случай, е много трудно да се докаже. Така че сега ще трябва да търся експерт да потвърди и това. А ако се окаже, че не се преструва, наистина навлизаме в зоната на здрача. Ако сега той е в съзнание, ако преди също е бил в съзнание, но му се губи една седмица по средата, как ще му осигурим справедлив процес? Та той не може да участва в собствената си защита! Нали няма да разбира какво му се говори! И всичко това ще бъде по вина на щатските власти. Те са допуснали да пострада. Станало е в техен затвор. Не могат хем да допуснат човекът да изпадне в кома, със загуба на памет, хем да го съдят за нещо, което не помни.

— Как ще постъпи баща ти?

— Той ще се бори със зъби и нокти. Няма друг начин. Нито един прокурор не би допуснал да му се провали процес поради амнезия. Иначе всички ще почнат да се сбиват с кого ли не, само и само да получат черепна травма по време на предварителното следствие. И после ще се правят, че нищо не помнят.

— Сигурно се е случвало и преди.

Хелън кимна.

— Да, случвало се е.

— И какво пише в правните книги?

— Тъкмо сега ги чета. Ето: „Ръскин срещу Съединените щати“, „Уилсън срещу Съединените щати“.

— Е, и?

— Има доста „ако“ и „но“.

Ричър не каза нищо. Хелън го погледна.

— Нещата излизат от контрол — каза тя. — Сега от това дело ще тръгнат други. Работата може да стигне до Върховния съд. А аз не съм подготвена за подобно развитие. Нито пък го искам. Не желая да си създавам име на адвокат, който отървава клиентите си с процедурни хватки.

— Ами тогава обяви го за виновен и да върви по дяволите.

— Когато ми позвъни снощи, си помислих, че тази сутрин ще дойдеш да ми кажеш, че е невинен.

— Надявай се! — каза Ричър.

Тя извърна поглед встрани.

— Но… — продължи той.

— И „но“ ли има?

Той кимна.

— За жалост.

— Но какво?

— Но той не е чак толкова виновен, колкото си мислех.

— Как така?

— Вземи колата и ела да ти покажа.

Двамата слязоха с асансьора до служебния паркинг, изпълнен с подвижните телевизионни станции на Ен Би Си, както и с всякакви джипове, пикапи и лимузини на работещите в сградата. Сред колите се виждаше нов син „Форд Мустанг“ кабриолет със стикер на Ен Би Си на предното стъкло. Сигурно е на Ан Яни, помисли си Ричър. Вероятно го караше със свален гюрук през почивните си дни и с вдигнат, когато отиваше на работа, за да не й се развали прическата. Или просто ползваше повече лак за коса.

Колата на Хелън Родин беше малка, тъмнозелена и толкова безлична, че Ричър не можа да определи каква марка е. Може би „Сатурн“. Не съвсем нов, отдавна немит. Типична кола на студент последна година, който чака да получи първата си заплата, за да си купи нещо ново на лизинг. Ричър знаеше всичко за лизинга. На всяко полувреме, при всяко спиране на играта, кажи-речи след всеки отбелязан гол по телевизията пускаха реклами за всякакви коли на лизинг.

— Накъде да карам? — попита Хелън.

— На юг — отвърна Ричър.