Лий Чайлд - Един изстрел

Хелън извади писалка от дамската си чантичка и си записа нещо на салфетката. После я плъзна по масата към него.

— Мобилният ми телефон — каза тя. — Може да ти потрябва.

— Не очаквам някой да почне да ме съди.

— И аз не очаквам. Но може да те арестуват. Дори това да не са ти го погодили ченгетата, могат да тръгнат подире ти, пратени от собственика на бара. Или от болницата. Ония тримата със сигурност са отишли в болница. А и момичето вече знае под какво име си регистриран. Така че като нищо можеш да загазиш. Ако те арестуват, изслушай си правата и веднага ми звънни.

Ричър се усмихна.

— Предлагаш си услугите, а?

— Просто се грижа за теб.

Той се пресегна, взе салфетката и я пъхна в джоба си.

— Е, добре. Благодаря.

— Утре със сигурност ли тръгваш?

— Може би. А може и не. Ако реша, може просто да остана и да поразсъждавам защо му е на някой, дето си е изпипал идеално разработката, да държи толкова да я опази от мен.

Григор Лински позвъни на Зека от колата си.

— Провалиха се — каза той. — Много съжалявам.

Зека не каза нищо, което беше по-зле от гневен изблик.

— Няма да направят връзката с нас — каза той.

— Ще се погрижиш ли за това?

— Абсолютно!

Зека мълчеше.

— Не е станала голяма беля, ще мине и ще замине.

— Само дето са раздразнили военния — каза Зека. — Ако е така, белята няма да ни се размине. И то ще е сериозна. В края на краищата той е приятел на Джеймс Бар. Това ще има последици.

Сега беше ред на Лински да замълчи.

— Погрижи се да те види още веднъж — каза Зека. — Малко допълнителен натиск може да свърши работа. Но след това не му се мяркай повече.

— И после?

— После наблюдаваш отдалеч обстановката — каза Зека. — Като внимаваш да не се оплеска още повече.

Ричър изпрати Хелън Родин до таксито и се качи в стаята си. Свали ризата си и я накисна в хладка вода в мивката. Не искаше петна от кръв по риза, която бе носил само един ден. След третия ден може би. Но не и по чисто нова дреха.

Въпроси? Имаше безброй, но както обикновено ключът беше във формулирането на главния въпрос. Основният. Например този: защо определени хора биха прибягнали към насилие, за да опазят една перфектно изпипана разработка? С първи подвъпрос: наистина ли разработката е перфектно изпипана? Той порови в паметта си за събитията от последното денонощие и още веднъж чу думите на Алекс Родин: Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен. На практика неопровержим. Емерсън беше казал: За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде. И накрая Белантонио: Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал. Всички тези хора имаха професионален интерес от успешното приключване на случая. Както и лична гордост. Но Ричър също бе видял с очите си събраните доказателства. И собственото му заключение беше: Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.

Но така ли беше всъщност?

Да, доказателствата бяха перфектни. Като двигател на ферари. По-перфектни от това трудно можеха да се намерят в реалния свят.

Но не това беше основният въпрос.

Той изплакна ризата си с хладка вода, изцеди я и я просна върху електрическия радиатор в стаята си. Включи радиатора на максимум и отвори прозореца. Отвън не се чуваше никакъв шум. Пълна тишина. Не, тук определено не беше Ню Йорк. Сякаш в девет часа местните хора спускаха някакви невидими ролетки и затваряха улиците. Ходих до Индиана, но беше затворено. Той се излегна на леглото. Затвори очи. Протегна се. От ризата му се вдигаше пара и изпълваше стаята с миризма на мокър памук.

Та какъв беше основният въпрос?

Основният въпрос се съдържаше в касетката на Хелън Родин. В гласа на Джеймс Бар — нисък, продран, треперещ от безсилна ярост. В молбата му, прозвучала като заповед: Доведете ми Джак Ричър.

Защо ли бе казал това?

Какъв беше Джак Ричър в очите на Джеймс Бар?

Принципно?

Ето това беше основният въпрос.

Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал.

Най-добрите улики, които някога съм виждал.

И защо му е притрябвало да си плаща паркинга?

Добре е да мислите със собствения си мозък.

Доведете ми Джак Ричър.

Джак Ричър лежеше по гръб и гледаше в тавана на хотелската си стая. Минаха пет минути. Десет. Двайсет. Накрая той се претърколи на една страна и измъкна салфетката от задния си джоб. Претърколи се на другата и посегна към телефона. Хелън Родин отговори на осмото позвъняване. Гласът й звучеше сънено.