Лий Чайлд - Един изстрел

Той избута седалката си докрай. Нещо отзад изпука — сигурно пространството зад гърба му беше пълно с какви ли не боклуци. Нейната седалка беше изместена силно напред към волана, макар че Хелън не беше дребна. Както беше седнал, Ричър я виждаше почти в гръб.

— Е, какво знаеш? — попита го тя.

— Не е важно какво знам аз. А какво знае Джеймс Бар.

— За кое?

— За мен.

Тя изкара колата от гаража и пое на юг по улицата, успоредна на Първа. В осем часа сутринта движението към центъра беше натоварено. Сигурно привечер същите коли се оттичат в обратната посока, помисли си Ричър.

— И така, какво знае Бар за теб? — попита тя.

— Нещо, заради което е искал да дойда — каза той.

— Той би трябвало да те мрази.

— Няма съмнение. Но въпреки това съм му бил нужен.

Тя караше бавно на юг, към реката.

— Той не ме познаваше преди онази история — каза Ричър. — Нито пък ме е виждал оттогава. Срещали сме се общо около три седмици, и то преди четиринайсет години.

— Знаел е, че си военен следовател. Човек, способен да разплете и най-заплетения случай.

— Случай, който той си мислеше, че няма да бъде разплетен. А аз го разнищих пред очите му. Докато той ме наблюдаваше. Като зрител от първия ред. Явно си е казал, че съм гений.

— И затова му трябваш сега?

Ричър кимна.

— Снощи изгубих няколко часа, напрягайки се да оправдая доверието му.

Прекосиха реката по дълъг железен мост. Слънцето им се падаше отляво. Кеят — отдясно. Мътните кафяви води пълзяха бавно покрай кея.

— Сега завий на запад — каза Ричър.

Тя отби вдясно по някакъв страничен път с две платна. Покрай брега на реката имаше магазинчета за рибарски принадлежности и паянтови заведения, откъдето човек можеше да се запаси с бира, бургери и лед за рибата.

— Но случаят вече беше решен — каза тя. — И той го е знаел.

— Случаят е бил решен само наполовина — отвърна Ричър. — И това е, което е знаел.

— Наполовина ли?

Ричър кимна, макар тя да не го виждаше от издърпаната напред седалка.

— По този случай има доста неща, които Емерсън не е догледал — каза той. — И Бар много е държал някой да разбере това. Само че първият му адвокат се е оказал мързелив и незаинтересован. Затова Бар се е вбесил толкова.

— И какво е това, което Емерсън не е догледал?

— Сега ще ти покажа.

— Много ли е? — попита тя.

— Мисля, че да.

— А защо той просто не е изложил фактите, както ги е виждал?

— Защото не е можел. Пък и кой е щял да му повярва?

— Защо? Какво, по дяволите, е станало?

Напред техният път пресичаше магистрала с детелина — точно както се бе надявал.

— Ще ти покажа — каза той. — Свий вдясно по магистралата.

Тя даде газ нагоре по рампата и малката количка се вля в движението. Потокът от автомобили на север беше доста разнообразен — големи влекачи с полуремаркета, ванове, пикапи, леки коли. Започнаха да пресичат обратно реката, този път по бетонен мост. Кеят се виждаше в далечината право на изток. Центърът на града се падаше напред и малко вдясно. Шосето се издигаше плавно нагоре върху бетонните си пилони. Навлязоха в покрайнините на града. От двете им страни профучаваха покривите на ниски сгради.

— Хвани отбивката, която минава плътно зад библиотеката — каза Ричър.

Отклонението се падаше вдясно. Беше обозначено отдалеч със стрелки. Прекъснатата линия, отделяща дясната от централната лента, стана непрекъсната. После непрекъснатата линия се превърна в тесен клин. Транзитното движение остана вляво от тях, а рампата за изхода изви леко вдясно. Постепенно тесният клин се разшири и се изпълни с бели щрихи. Покрай мантинелата на разклона бяха наредени жълти изправени цилиндри. Те ги подминаха и се озоваха върху надлеза, минаващ покрай библиотеката. Ричър се извърна на седалката си и погледна назад. Никой не ги следваше.

— Намали! — каза той.

На около двеста метра по-нататък надлезът започна да извива, заобикаляйки библиотеката по посока към черната стъклена кула. Платното беше достатъчно широко за две ленти. Само че в един момент завоят ставаше твърде остър, затова инженерите бяха намерили по-умно решение. Върху платното беше очертана само една лента, която започваше плътно вляво, после се изместваше плавно вдясно и сечеше завоя в най-острата му част. Беше малко по-широка от нормална пътна лента, за да има място за грешки.

— Сега карай съвсем бавно — каза Ричър.

Колата забави ход. Далеч напред от лявата страна на платното се образуваше остров с форма на полумесец, защрихован с бели линии. Отдясно на тях пък бавно изтъняваше продълговат триъгълен остров, също с бели напречни щрихи. Нищо особено — просто бяла боя върху черния асфалт, но указваше на шофьорите къде да карат, за да избегнат опасни ситуации.