Лий Чайлд - Един изстрел

Тя кимна, но не каза нищо.

— Ами аз? — обади се Ан Яни.

— Ти стой при Кеш. Дръж го под око. Ако му омекнат коленете и откаже да ми помага, бий му един шут в задника. Ясно ли е?

Останалите мълчаха.

— Е, готови ли сме? — попита Ричър.

— Готови — отвърнаха един по един тримата.

Ричър се обърна и потъна в мрака отвъд пътя.

След като пресече асфалтовото платно и банкета, той влезе в близката нива и продължи да крачи напред, докато нагази в подгизналите от вода посеви. Изчака, докато рамото на поливната машина дойде над него, после се обърна на една страна и тръгна под струята, като се остави на водата да го измокри до кости. Дългото рамо на машината следваше неумолимо безкрайния си път, но когато се изравни с границата на съседната нива, Ричър излезе изпод него, прекоси синора и зачака следващата машина. Когато и тя го намери в тъмното, той тръгна под нея, вдигнал ръце нагоре, за да се напоят дрехите му с вода. Така постепенно премина през няколко ниви, докато се озова точно срещу входа на алеята за коли, която водеше към къщата от другата страна на шосето. Без да напуска обсега на водните струи, той просто тръгна в кръг под въртящото се рамо на поливната машина, очаквайки телефона си да завибрира. Чувстваше се като човек, излязъл на разходка в мусонен дъжд.

Телефонът на Кеш потрепери в джоба му, той го извади и натисна копчето за разговор. В ухото си чу гласа на Франклин — тих и съсредоточен:

— Всички ли са налице? Обадете се един по един.

— Тук — отговори Хелън някъде отблизо.

— Тук — чу Кеш гласа на Ан Яни точно зад себе си.

— Тук — каза той.

— Тук — обади се и Ричър.

— Чувам ви всичките — продължи Франклин. — Вие сте на ход.

Кеш чу гласа на Ричър:

— Сержант, огледай къщата.

Вдигна пушката и долепи мерника до окото си. После отвърна:

— Няма промяна.

— Тръгвам — каза Ричър.

Известно време по телефона не се чуваше нищо. Тишина. Така минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Минута. Две. После отново гласът на Ричър:

— Сержант, виждаш ли ме?

Кеш вдигна пушката и метър по метър огледа алеята за коли по цялата й дължина — от изхода към шосето до вратата на къщата.

— Не те виждам. Къде си?

— На алеята, на трийсет метра от пътя.

Кеш насочи пушката в указаната посока. Взря се през мерника. Не видя нищо. Нямаше никой.

— Браво, войнико! Давай напред!

Яни пропълзя до Кеш и прошепна в ухото му:

— Защо не го виждаш?

— Защото е куку.

— Не, обясни ми! Нали имаш мерник за нощно виждане?

— Най-добрият, който може да се купи с пари — каза Кеш. — С термосензор, на същия принцип като техните камери. — Той вдигна ръка и посочи надясно. — Предполагам обаче, че Ричър е минал през нивите. Оставил се е да го измокрят дъждовалните машини. Сега върви към къщата, целият подгизнал от вода. Температурата му е близка до тази на околния въздух. След като аз не го виждам, значи не го виждат и те.

— Много умно — каза Ан Яни.

— Много смело — отвърна Кеш. — Но не чак толкова умно. Тъй като с всяка направена крачка той изсъхва. И се стопля.

Ричър крачеше в тъмното през калта на три метра успоредно от южната страна на алеята. Нито много бързо, нито много бавно. Обувките му бяха натежали от влага и затъваха в калта. Толкова беше премръзнал, че трепереше. Което само по себе си беше лошо. Защото треперенето е физиологична реакция, предназначена за сгряване на организма. А той не искаше да се сгрява. Поне засега.

Владимир си беше изработил определен ритъм. Започваше от монитора на източната камера, взираше се в него четири секунди, после три в северния. Изток–две–три–четири–север–две–три. Изток–две–три–четири–север–две–три. Дори не местеше стола си. Просто се навеждаше ту на една, ту на друга страна. До него Соколов вършеше почти същото с южния и западния монитор. Само ритъмът му беше различен. Може би не толкова добре синхронизиран, каза си Владимир. Но вършеше работа. Ако не и по-добра от неговия. Все пак Соколов цял живот се беше занимавал с наблюдаване на хора.

Ричър продължаваше да крачи в мрака. Нито много бързо, нито много бавно. По картата беше пресметнал, че алеята е около двеста метра. Докато в действителност му се стори дълга като писта на летище. Права и широка. И най-вече дълга — безкрайно дълга. Имаше чувството, че върви цяла вечност, а не беше изминал и половината разстояние до къщата. Крачеше, без да спира. Все напред и напред, взирайки се в тъмните прозорци пред себе си.