Лий Чайлд - Един изстрел

Те изчакаха известно време в сенките и тишината на паркинга под осветените прозорци на Франклин. После Ан Яни отиде да вземе диска на Шерил Кроу от мустанга и го подаде на Кеш. Той отключи хамъра, наведе се и постави диска в плейъра. Подаде ключовете на Франклин, който се качи и седна зад волана. Кеш зае мястото до него, стиснал между коленете си своята М–24. Ричър, Хелън Родин и Ан Яни се сместиха отзад.

— Пусни отоплението и го засили докрай — каза Ричър.

Кеш се наведе и премести лостчето на максимум топлина. Франклин запали двигателя и на заден ход изкара джипа на улицата. Завъртя волана и потегли на запад. На първата пряка сви на север. Двигателят ревеше, тежката машина се друсаше. Климатикът загря и мощният вентилатор задуха горещ въздух. Вътре бързо стана топло, после горещо. Завиха отново на запад, после на север, на запад, на север, следвайки мрежата от перпендикулярни шосета, разделящи нивите. Пътуването им беше поредица от равномерни отсечки, прекъсвани от прави ъгли. Накрая стигнаха до последния завой. Франклин изправи гръб, стисна волана с две ръце и настъпи газта.

— Ето я — каза Ан Яни. — Право напред, на пет километра.

— Пусни диска — каза Ричър. — Осмото парче.

Кеш натисна бутона.

Всеки ден е път, който се вие в далечината.

— По-силно — каза Ричър.

Кеш усили звука. Джипът се понесе по шосето със сто километра в час.

— Още три километра — извика Ан Яни. И след малко: — Още километър и половина.

Ричър гледаше напрегнато през прозореца надясно. В мрака покрай тях прелитаха ниви, осветени от отблясъците на фаровете. Огромните рамена на поливните машини се въртяха толкова бавно, че изглеждаха неподвижни. Въздухът беше изпълнен с водни пръски.

— Превключи на дълги — каза Ричър.

Франклин щракна лостчето.

— Надуй музиката! — извика Ричър.

Кеш завъртя копчето до отказ.

ВСЕКИ ДЕН Е ПЪТ, КОЙТО СЕ ВИЕ В ДАЛЕЧИНАТА.

— Още осемстотин метра! — извика Ан Яни.

— Прозорците! — извика Ричър.

Четири палеца натиснаха едновременно четирите копчета и прозорците се смъкнаха с три сантиметра надолу. Нощта се изпълни с гръмка музика, вихърът засмука горещ въздух от вътрешността на колата. Вперил поглед вдясно, Ричър видя за миг черния силует на къщата — голяма, внушителна, квадратна, самотна, отдалечена от всичко. В някои от прозорците мъждукаше светлина. Отвсякъде се простираше гол равен терен. Видя и застланата с трошен камък алея към входа — бледа в нощта, дълга и права.

Франклин не вдигаше крака си от газта.

— След четиристотин метра има стоп — изкрещя Ан Яни.

— Готови! — извика Ричър. — Почваме!

— Сто метра! — изкрещя Ан Яни.

— Вратите! — извика Ричър.

Три ръце се пресегнаха и три от вратите се открехнаха с по два сантиметра. Франклин удари спирачките. Ричър, Яни, Хелън и Кеш скочиха почти в движение от колата. Без да се колебае, Франклин даде газ и ускори, сякаш просто бе спрял за миг на стопа, макар и посред нощ. Четиримата се отръскаха и се скупчиха по средата на шосето, като се взираха напрегнато на север, докато стоповете на джипа, ревът на големия дизел и думкането на музиката се загубиха в далечината.

Соколов засече топлинната сигнатура на хамъра още от осемстотин метра, едновременно на западния и на южния монитор. Нямаше как да не я забележи. Голям автомобил с мощен двигател се носеше с висока скорост по шосето право към тях, а през прозорците му излизаше на талази горещ въздух — такова нещо просто не остава незабелязано. Образът на екрана напомняше ракета, носеща се хоризонтално на метър над земята. Миг по-късно усети и звука — в буквалния смисъл на думата, през стените. Голям двигател, усилена докрай музика. Владимир погледна към него.

— Преминаващи? — попита той.

— Чакай да видим — отвърна Соколов.

Без да забави ход, колата профуча покрай къщата и продължи право на север. На монитора приличаше вече на комета, навлизаща в плътните слоеве на атмосферата. През стените ясно се чу как звукът се понижи с половин тон, когато източникът му започна да се отдалечава.

— Преминаващи — каза Соколов.

— Някакви кретени — добави Владимир.

Горе на третия етаж Ченко също ги бе чул. Той влезе в една от празните спални, пристъпи към прозореца, който гледаше на запад, и надникна навън. Видя някаква черна сянка, която се носеше със сто километра в час, на дълги светлини и с ярки червени стопове. От нея гърмеше музика, толкова силна, че дървената дограма на прозорците завибрира. Автомобилът профуча с рев покрай къщата, без да намали. Ченко отвори прозореца, надвеси се навън и проточи шия, за да проследи източника на шума, който бързо се отдалечаваше на север, докато скоро се скри зад черните скелети на някакви машини в каменоломната. Остана да се вижда единствено бялото сияние на мощните фарове във въздуха. В един момент, на около четиристотин метра по-нататък, сиянието стана червеникаво. Шофьорът беше натиснал спирачката. Някъде там имаше знак стоп. След секунда червеникавото отново стана бяло — колата беше продължила по пътя си.