Лий Чайлд - Един изстрел

В един момент усети, че от косата му не капе вода.

Пипна едната си ръка с другата. Беше суха. Не чак топла, но не и студена.

Продължи да крачи. Едва се сдържаше да не хукне напред. Тичешком щеше да стигне по-бързо. Но от тичането щеше да се стопли. Беше стигнал до точката, от която нямаше връщане назад. В ничията земя. И вече не трепереше. Вдигна телефона до ухото си.

— Хелън — прошепна той. — Отвлечи им вниманието.

Хелън свали обувките си с токове и ги постави една до друга в основата на оградата. За един кратък абсурден миг се почувства като човек, който прилежно сгъва дрехите си на брега, преди да влезе във водата, за да се удави. После се подпря с длани на земята, като спринтьор на старт, преброи до три и хукна да бяга. Тичаше напред като обезумяла — двайсет метра, трийсет, четирийсет, докато изведнъж се закова намясто и застана с лице към къщата, с широко разперени ръце: Моля, застреляйте ме! Изведнъж се уплаши, че може би наистина го иска, обърна се и побягна назад на зигзаг. Като стигна до оградата, се просна по лице и запълзя наоколо, докато си намери обувките.

Владимир я засече на северния монитор. Не че различи нещо конкретно — някакво неясно петно проблесна за момент през екрана, влачейки поради фосфорната технология на термосензорите бледа опашка след себе си. Но той се наведе напред и се взря в отпечатъка, който бе останал по потъмнелия отново екран. Взира се секунда, две. Соколов усети прекъсването в ритъма и извърна глава настрани. Три секунди, четири…

— Лисица ли беше това? — попита Владимир.

— Не видях — отвърна Соколов. — Но най-вероятно.

— Избяга.

— Няма нищо — каза Соколов и отново насочи вниманието си към своите два монитора. Погледна западния, после южния, после пак западния и постепенно влезе в ритъм.

Междувременно Кеш си беше изработил свой собствен ритъм. Местейки мерника си по протежение на алеята със скорост, каквато му се струваше, че съответства на човешки ход, той се опитваше да открие Ричър. За всеки случай през пет секунди раздвижваше цевта на карабината наляво и надясно, за да коригира евентуална грешка. При едно такова раздвижване ясно различи човешки силует, оцветен в бледозелено.

— Ричър, виждам те — прошепна той в телефона. — Вече не си невидим, войнико.

В слушалката си чу гласа на Ричър:

— Какъв мерник използваш?

— „Дштън“ — отвърна Кеш.

— Скъпичък, а?

— Три хиляди и седемстотин долара.

— Със сигурност е по-добър от техните скапани камери.

Кеш не отговори.

— В това ми е надеждата — добави Ричър.

Той продължаваше да крачи равномерно напред. Може би най-противоестественото действие, което едно човешко същество може да си наложи да извърши, е да се приближава с умерена стъпка към сграда, от която знае, че е твърде възможно да са го взели на мушка и всеки момент да го застрелят. Ако Ченко имаше ум в главата си, щеше да го изчака да се приближи и да го гръмне отблизо. А явно на този Ченко ум не му липсваше. За него петдесет метра беше идеална дистанция. Или дори трийсет и пет, като при стрелбата от гаража. Ченко беше безпогрешен на трийсет и пет метра. Това поне се знаеше.

Още четирийсет метра до къщата.

Трийсет и девет.

Трийсет и осем.

Ричър вдигна телефона до устата си:

— Хелън, давай още веднъж!

В слушалката чу гласа й:

— Добре!

Продължи да крачи, затаил дъх.

Трийсет и пет метра.

Трийсет и четири.

Трийсет и три.

Издиша въздуха от дробовете си. Продължи упорито да крачи напред. Зад гърба си долови бързи, нервни стъпки. Хелън тичаше по поляната. Чу Яни да пита Кеш, встрани от микрофона:

— Близо ли е вече?

На което Кеш отговори:

— Още не е достатъчно.

Владимир се надвеси напред и каза:

— Ето го пак.

Постави пръста си на екрана, сякаш се опитваше да напипа нещото. Соколов се извърна и погледна към монитора му. Той имаше много по-голям опит от него в следенето на хора. Това му беше работата. Неговата и на Раскин.

— Това не е никаква лисица — каза той. — Много е голямо.

Още няколко секунди се взира в екрана. Образът се местеше наляво-надясно в самия край на обхвата на камерата. Различим по форма и големина образ, но извършващ странни движения. Соколов стана и изхвръкна от стаята.

— Ченко — извика той. — На север!

На монитора зад гърба му фигурата вече беше голяма колкото човешки палец и продължаваше да расте. Приличаше на компютърна графика. Лимоненозелена по периферията, постепенно преливаща в жълто и оранжево, с огненочервена сърцевина.