Лий Чайлд - Един изстрел

Ченко премина през опразнената спалня и вдигна прозореца докрай. После се дръпна назад в тъмното. Така беше невидим почти отвсякъде и уязвим единствено за изстрел от третия етаж на съседна страда, каквито нямаше наоколо. Включи мерника за нощно виждане и вдигна пушката. Огледа цялото пространство пред къщата — на двеста метра напред, вляво и вдясно.

Докато различи някаква жена.

Боса, жената тичаше лудешки насам-натам, напред-назад, наляво-надясно, сякаш танцуваше или играеше футбол с невидим противник. Какво става тук? — помисли си Ченко. Обра мекия спусък и се опита да си представи накъде ще завие, къде точно ще се намира гръдният й кош секунда след изстрела. Той я изчакваше. Изведнъж тя се спря. Застана неподвижно, с лице към къщата и широко разперени ръце. Като мишена.

Ченко дръпна спусъка. И чак тогава разбра.

— Клопка! — изрева той. — Това е клопка!

Кеш видя дулния пламък и извика:

— Изстрел!

Веднага обърна цевта и взе на прицел северния прозорец. Беше от онези, които се отварят с плъзгане нагоре; в момента долната му половина беше вдигната и залостена зад горната. Нямаше смисъл да стреля през отвора. При възходяща траектория на куршума беше сигурно, че няма да улучи. Затова реши да стреля напосоки в стаята през двойното стъкло, с надеждата някоя летяща отломка да развали нощта на оня, който се криеше вътре.

Соколов наблюдаваше побърканата човешка фигура на екрана на Владимир, когато чу изстрела и предупредителните крясъци на Ченко. Погледна за миг към вратата и насочи вниманието си към южния монитор. Там нямаше нищо. После чу ответния огън и звъна на разбито стъкло. Отблъсна се с ръце от масата и изтича до вратата.

— Добре ли си? — извика нагоре той.

— Това е клопка — извика в отговор Ченко. — Няма какво друго да бъде.

Соколов се обърна и най-внимателно огледа четирите екрана.

— Не — каза той. — Не е клопка. Във всеки случай нищо друго не се приближава.

Ричър пипна с ръце предната стена на къщата. Стара дъсчена обшивка, многократно пребоядисвана. Беше застанал на три метра южно от алеята, съответно от входната врата, в близост до прозореца на една затъмнена празна стая. Самият прозорец представляваше изправен нагоре правоъгълник от две части, при който долната се вдигаше зад горната. Може би и обратно — горната се спускаше пред долната. За последното Ричър не беше сигурен. Нито знаеше как точно се нарича този вид прозорци. Самият той рядко беше живял в къща и никога не бе притежавал такава. Отблизо сградата се оказа много по-стара, отколкото изглеждаше отдалеч. Може би имаше стотина години. Стогодишна къща със стогодишен прозорец. Дали и райберът беше на сто години? Той притисна бузата си до долната половина, присви очи и погледна нагоре.

Не се виждаше нищо. Беше твърде тъмно.

И тогава чу изстрелите. Два един след друг — единият някъде съвсем наблизо, другият по-далеч, после звън на счупено стъкло.

И гласът на Кеш:

— Хелън, добре ли си?

Нямаше отговор.

Отново Кеш:

— Хелън? Хелън?

Никакъв отговор.

Ричър постави телефона в джоба си. Прекара острието на ножа си през процепа между долната и горната половина на прозореца — там, където леко се застъпваха. Раздвижи го полека наляво-надясно, търсейки райбера. Напипа го, точно в средата. Почука го оттук-оттам с ножа. Явно беше от онези, при които масивен месингов език се завърта на 90 градуса и влиза в жлеб от другата страна.

Но в каква посока?

Натисна го от ляво на дясно. Не мърдаше. Извади острието и го вкара отново — този път на два пръста вляво от центъра. Плъзна го обратно и натисна от другата страна.

Резето помръдна.

Натисна го по-силно и то изскочи от жлеба.

Детска играчка.

Ричър повдигна долната половина на прозореца и през перваза се прехвърли в стаята.

Кеш пропълзя малко напред и обърна пушката си успоредно на оградата. Взря се през оптическия мерник. Не видя нищо. Върна се обратно в ъгъла си. Вдигна телефона.

— Хелън?

Отговор нямаше.

Ричър прекоси тъмната празна стая и стигна до вратата. Беше затворена. Долепи ухо до нея. Заслуша се. Отвън не се чуваше нищо. Полека завъртя бравата. Много бавно отвори вратата. Наведе се напред и огледа коридора.

Беше празен.

През една отворена врата на четири-пет метра напред вляво се процеждаше слаба светлина. Ричър се спря за миг. Повдигна краката си един по един и изтри подметките на обувките си в крачолите. После избърса и длани в дъното на панталона си. Направи предпазливо крачка напред. Опипа с крак пода. Никакъв звук. Бавно и безшумно се плъзна по коридора. Капитански обувки. Все за нещо да стават и те. Като се придържаше плътно до стената, където подът беше най-стабилен, той стигна на около метър от осветената врата. Пое си дъх и продължи напред.