Лий Чайлд - Един изстрел

— Никога не съм го виждала — повтори жената.

Пикапът имаше вид, сякаш дълго бе стоял заключен в този хамбар. Гумите му бяха омекнали. Не миришеше на нафта или бензин. Беше отдавна изстинал, притихнал, покрит с дебел слой прах. Ричър коленичи и погледна отдолу. Нищо. Най-обикновено шаси, покрито със спечена кал, очукано тук-там от малки камъчета, запратени от гумите.

— Откога е тук? — попита той.

— Нямам представа.

— Кога постави Джеб заключалката на вратата?

— Преди около два месеца.

Ричър се изправи.

— Ти какво очакваше да намериш вътре? — попита жената.

Той се извърна и я погледна в очите. Зениците й бяха огромни.

— Големи количества от закуската ти — каза той.

Тя се усмихна.

— Ти какво, да не си мислиш, че той го произвеждаше тук?

— А какво?

— Вторият ми мъж го носи.

— Ти омъжена ли си?

— Вече не. Но той още носи.

— Джеб се беше надрусал в понеделник вечер — каза Ричър.

Тя отново се усмихна.

— Една майка споделя всичко с детето си — каза тя. — Иначе за какво е майка?

Ричър й обърна гръб и още веднъж огледа пикапа отвсякъде.

— За какво му е да държи такъв стар пикап вътре, а чисто новия — отвън, да го пече слънце и да ръждясва?

— Знам ли? — отвърна жената. — Джеб винаги прави каквото си науми.

Ричър излезе от хамбара и затвори едно по едно двете крила на вратата. Вкара болтовете в разхлабените дупки и ги натисна навътре с длани. От тежестта на заключалката те провиснаха наполовина. Той ги понамести колкото можа и си тръгна.

— Джеб ще си дойде ли у дома някога? — провикна се жената подире му.

Той не й отговори.

Мустангът беше обърнат с муцуната на север, затова Ричър се качи и го подкара нататък. Пусна диска, засили звука докрай и в продължение на петнайсет километра кара съвсем сам, все в права посока по един път, който сякаш нямаше край.

Раскин изкопа собствения си гроб със същия багер, с който преди време бяха изравнили терена около къщата на Зека. Неголям, с половинметрова лопата, с четири големи стоманени зъба. Лопатата загребваше на големи хапки рохкавата пръст и ги отмахваше встрани. Двигателят ту форсираше, ту забавяше ход. Облаци черен дизелов пушек се издигаха към синьото небе.

Раскин беше раждан по съветско време и през живота си бе видял какво ли не. Афганистан, Чечня, неописуемите размирици в Москва. Всеки друг на негово място отдавна щеше да е загинал, като самият факт на чудотворното му оцеляване през всичко това, съчетан с естествения му руски фатализъм, го правеше напълно безразличен към собствената му съдба.

— Указ — уведоми го Зека. Заповед от най-високо място.

— Ничего — отвърна Раскин. Не си го слагай на душата.

Така че той се качи на багера и невъзмутимо започна да копае. Беше си избрал едно местенце, закътано от погледите на работещите в близката кариера. Получи се правоъгълна яма, метър и осемдесет на петдесет сантиметра, два метра дълбока. Изкопаната пръст натрупа от дясната страна, откъм изток, като преграда между себе си и родината. Като привърши, дръпна машината настрани и загаси двигателя. Слезе от кабината и зачака. Нямаше смисъл да се противи на съдбата си. Ако побегнеше, щяха да го намерят и тогава нямаше да му трябва гроб. Щяха да използват найлонови чували за боклук — пет, най-много шест. Да ги завържат с тел. Да сложат вътре по няколко тухли за тежест и да ги пуснат в реката.

Беше виждал с очите си как го правят.

В далечината видя Зека, който беше излязъл иззад къщата и идваше към него. Беше нисък и набит, леко прегърбен от старост, но с горда осанка, излъчваща власт и авторитет. Приближаваше бавно, с твърда стъпка, през неравния терен, като гледаше ту напред, ту в краката си. Приближи се и спря. С обезобразената си ръка бръкна в джоба и извади малък револвер. Подаде го на Раскин, който го пое.

— Указ — повтори Зека.

— Ничего — повтори Раскин. Нищо и никаква думичка, нещо като de rien на френски, de nada на испански, prego на италиански. Моля, няма нищо. На вашите услуги.

— Благодаря ти — каза Зека.

Раскин пристъпи към тесния край на ямата. Отвори барабана. Вътре имаше един-единствен патрон. Затвори барабана и го изравни с цевта. Дръпна петлето и постави дулото в устата си. Обърна се с лице към Зека и с гръб към ямата. Намести се така, че токовете му да са на ръба. Застана неподвижно, спокоен и съсредоточен, като олимпийски състезател по скок във вода.

Затвори очи.

Натисна спусъка.