Лий Чайлд - Един изстрел

Ричър подмина предната врата. Заобиколи къщата и застана отзад, до верандата. Майката на Джеб си седеше все така на люлката. Със същите дрехи, само че този път без половинлитровата бутилка в скута. Очите й бяха станали големи като чаени чинийки и гледаха налудничаво. Единият й крак беше подвит отдолу под нея, а с другия се люлееше — два пъти по-бързо отпреди.

— Здрасти — каза тя, като го видя.

— Джеб още ли го няма? — попита той.

В отговор тя само поклати глава. Ричър се ослуша. Наоколо се чуваха познатите звуци — съскането на дъждовалните машини, тихото поскърцване на люлката, пукането на сухите дъски под краката му.

— Имаш ли пистолет? — попита той.

— Оръжията не ми понасят много — каза тя.

— А телефон?

— Прекъснаха го — отвърна тя. — Не съм си платила сметката. Но не ми и трябва. Джеб ми дава да ползвам неговия, джобния, като имам нужда.

— Това е добре — каза Ричър.

— Какво му е доброто? Джеб го няма.

— Именно. Понеже сега възнамерявам да разбия хамбара ви и да вляза, а не желая да повикаш ченгетата, докато съм вътре. Или да ме гръмнеш в гърба.

— Хамбарът е на Джеб. Не можеш да влизаш в него — каза тя.

— Не виждам как ще ме спреш.

Той се обърна и тръгна по пътеката. След лек завой тя извеждаше право пред двойната врата на хамбара. Както всичко останало, и вратата беше скована от дъски, последователно гнили и после съхнали на слънце в продължение на стотина зими и лета. Ричър почука с кокалчетата на пръстите си и усети как дървото кънти на кухо. Катинарът обаче беше нов. Стоманен, с U-образна форма, като онези, които ползват куриерите, за да заключват велосипедите си.

Беше прекаран през две нови стоманени халки върху метални пластини, завийте ни с по три болта в дъските. Ричър хвана катинара и го раздруса. Плътна, тежка стомана, нагрята от слънцето. Солидна работа. Не можеше нито да я счупи, нито да я среже. Нямаше с какво.

Но и най-добрата заключалка е точно толкова надеждна, колкото това, към което е монтирана.

Ричър сграбчи с две ръце катинара и го дръпна. Отначало леко, после по-силно. Вратата леко поддаде, изви се навън, после се спря. Той я подпря с длан, като с другата ръка дърпаше катинара. Халките се поразклатиха, но не излязоха от дупките си. Ричър си помисли, че Джеб сигурно им е подложил шайби отзад — широки и дебели, за да разпределят натиска.

Срещу това имаше само едно средство — повече натиск.

Той пак сграбчи с две ръце катинара в основата му и се изпъна назад с цялата си тежест, като човек, който кара водни ски. Докато теглеше, вдигна крак и нанесе мощен ритник във вратата, малко под халките. Разбира се, ръцете му бяха по-къси от краката, затова не можа да постигне максимален замах, но като за първи опит беше повече от достатъчно. Нещо отвътре поддаде и халките излязоха с един сантиметър навън. Той повтори ритника. Сухото дърво поддаде още. След третия ритник се чу сух пукот и дъската на лявото крило се сцепи. Два от болтовете увиснаха навън. Ричър подпря вратата с лявата си длан и провря пръсти в процепа под пластината. Пое си дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Последният болт излезе, катинарът падна в краката му и вратата се отвори широко навън. Ричър се дръпна назад, обърна двете крила назад, чак до стената, и надникна вътре.

Може би беше очаквал да види лаборатория за амфетамини, вероятно с маси, кантарчета и колби, с газови горелки и купчинки празни найлонови пликчета, очакващи да бъдат напълнени, за да поемат към потребителите. Или поне голямо скривалище за дрога, опакована в чували и готова за дистрибуция.

Нищо подобно.

През процепите между разсъхнатите дъски проникваха ярки лъчи. Отвътре хамбарът беше приблизително шест на дванайсет метра, с пръстен под, добре утъпкан и пометен. И празен, ако не се смяташе един очукан стар пикап, паркиран точно в средата.

Беше „Шевролет Силверадо“, на седем-осем години, кафеникавочервен, с цвят на печена глина. Машина за вършене на работа. Базисен модел, без никакви екстри. И без номера. Вратите бяха заключени, никъде не се виждаше ключ.

— Какво е това?

Ричър се извърна. Майката на Джеб Оливър беше застанала в рамката на вратата зад него, подпряна с ръка на касата, сякаш не се решаваше да пристъпи вътре.

— Пикап — отвърна той.

— Виждам.

— На Джеб ли е?

— Никога не съм го виждала.

— Каква кола караше, преди да си купи червения додж?

— Не тая.

Ричър се приближи до пикапа и надникна през стъклото откъм страната на шофьора. Ръчни скорости. Напластена мръсотия. Много навъртени километри. Но никакъв боклук по пода. Пикапът беше служил дълги години вярно на някого и стопанинът му се беше отблагодарил с грижи.