Лий Чайлд - Един изстрел

Кеш прелисти с палец купчинката и измъкна една мишена. Подаде му я през тезгяха. Ричър я пое, сгъна я внимателно на четири и я мушна в джоба на ризата си.

— Е, на добър час — каза Кеш. — Дано има късмет приятелят ти.

— Не ми е приятел — каза Ричър. — Но ти благодаря за помощта.

— Няма защо — отвърна Кеш. — Между другото, аз те знам кой си. Познах те, когато залегна с пушката. Никога не забравям позата на професионалния стрелец. Ти спечели същия турнир десет години след мен. Бях там, в публиката, и те наблюдавах. Истинското ти име е Ричър.

Ричър кимна.

— Много беше любезно от твоя страна — продължи Кеш — да си замълчиш, след като ти разправих, че съм се класирал едва трети.

— При теб конкуренцията беше жестока — отвърна Ричър. — Докато десет години по-късно бяха останали само разни лекета.

Ричър спря на последната бензиностанция преди щатската граница и зареди колата на Ан Яни. После позвъни на Хелън Родин от телефонния автомат.

— Още ли е там ченгето? — попита той.

— Вече са двама — отвърна тя. — Един във фоайето и един пред вратата ми.

— Франклин започна ли работа?

— Още от сутринта.

— Някакъв напредък?

— Засега не. Петима напълно обикновени хора.

— Къде е кантората на Франклин?

Тя му продиктува адреса. Ричър погледна часовника си.

— Ще те чакам там в четири.

— Как беше в Кентъки? — попита тя.

— Объркващо.

Той пресече река Охайо в обратната посока по същия мост, докато Шерил Кроу му напомняше отново и отново как всеки ден е един дълъг, виещ се път. Той усили звука, сви вляво след моста и пое на запад. Според картите на Ан Яни на шейсет и пет километра напред имаше голяма детелина. Там щеше да отбие на север и след още два часа да профучи над целия град, на дванайсет метра над земята. Това му се струваше по-разумно, отколкото да се лута долу из улиците. Каза си, че Емерсън сигурно вече здраво се е изнервил. В един малко по-късен момент щеше направо да побеснее.

Ричър стигна до детелината и се вля в магистралата на север. Когато дискът на Шерил Кроу започна отново, спря уредбата и продължи да кара, заслушан само в шумовете на пътя. Мустангът се носеше уверено напред със сто и десет километра в час. Огромният петлитров двигател боботеше хищно. Ричър си каза, че ако имаше начин този мотор и това задвижване да се монтират в някоя очукана стара каросерия, това би било колата на мечтите му.

Белантонио бе дошъл в лабораторията си в седем сутринта. Беше свалил отпечатъците от мобилния телефон, намерен до колоната на надлеза, но не беше открил нищо. След това беше поръчал разпечатка от проведените разговори. Последният набран номер се оказа мобилният на Хелън Родин. Преди това — мобилният на Емерсън. Очевидно Ричър беше провел и двата разговора. После следваше дълга поредица от номера, до един регистрирани на името на „Специализирани услуги на Индиана“. Възможно беше да ги е набрал както Ричър, така и всеки друг. Нямаше как да се знае със сигурност. Белантонио съвестно описа всичко това в доклада си с пълното съзнание, че с нищо не помага на Емерсън. Единствената възможна следа беше обаждането на Ричър до Хелън Родин, но и тук Емерсън за нищо на света не би си позволил да разпитва адвоката на защитата за някакъв разговор със свидетел, независимо дали самият свидетел е заподозрян, или не. Това би било чиста загуба на време и нерви.

И така, той премина на записите от охранителните камери. Бяха с продължителност четири пълни дни, или общо около три хиляди влезли и излезли автомобила. Регистрационните номера на всички бяха разчетени и записани от сътрудниците му. Само три от колите бяха кадилаци. В това отношение Индиана беше типичен щат от Средния запад. Хората си купуваха най-често пикапи, после джипове, следвани от купета и кабриолети. Обикновените седани с четири врати заемаха една съвсем незначителна пазарна ниша, като повечето бяха хонди, тойоти или малки американски автомобили. Големите коли бяха рядкост, а луксозните лимузини — изключение.

Първият кадилак на записа беше кремав „Елдорадо“ — купе с две врати, не съвсем нов. Беше паркиран преди десет сутринта в сряда и собственикът му си го беше прибрал пет часа по-късно. Вторият кадилак беше чисто нов Ес Ти Ес, червен или тъмносив, или може би светлосин. На мъглявите черно-бели снимки беше трудно да се каже. Във всеки случай беше паркиран в четвъртък по обяд, за около два часа.

Третият кадилак беше черен „Девил“. Камерата го бе уловила да влиза в гаража в петък — черния петък, както го беше кръстил Белантонио — малко след шест сутринта. По това време на денонощието гаражът обикновено беше съвсем пуст. Черният кадилак се беше изкачил уверено и целеустремено нагоре по рампата, за да си тръгне отново четири минути по-късно.