Лий Чайлд - Един изстрел

Ричър не каза нищо.

— Какво, не мислиш ли така? — настоя Кеш.

— Ами предполагам…

Кеш отвори някакво чекмедже и измъкна нова хартиена мишена.

— Как се казваш? — попита той.

— Боби Ричардсън — отвърна Ричър, без да се замисли. Робърт Клинтън Ричардсън, нападател на „Янкис“ през 50-те и 60-те, бе отбелязал 141 точки в 134 мача, което не бе спасило отбора му от безславното трето място.

Сержант Кеш извади химикалка от джоба на ризата си и написа на мишената: Р. Ричардсън, 300 метра, плюс датата.

— При теб всичко се записва — подхвърли Ричър.

— Навик — обясни Кеш, после се наведе и постави знак в най-вътрешния кръг. Почти правилен хикс, около дванайсет милиметра на височина и съвсем малко по-тесен, поради наклона на почерка му. Остави мишената на тезгяха и влезе в страничната стая, от която достигаха хриповете на хладилника. След по-малко от минута се върна с пушка в ръка. Беше „Ремингтън“ М24, с оптически мерник „Леополд Ултра“ и две сгъващи се крачета под цевта. Стандартно оръжие на снайперист от морската пехота. Имаше вид на доста ползвана, но старателно поддържана. Кеш я положи на една страна върху тезгяха. Извади пълнителя и показа на Ричър, че е празен. Дръпна затвора, за да се види, че няма патрон в цевта. Всичко това направи машинално, по инстинкт и от професионална куртоазия.

— Моя е — каза Кеш. — Мерникът е центрован за триста метра. Лично от мен.

— Вярвам ти — каза Ричър. И имаше защо. На бивш снайперист от морската пехота, който през 1978-а се бе класирал трети в света по точна стрелба, можеше да се вярва за тези неща.

— Един изстрел — каза Кеш. Извади от джоба си патрон. Вдигна го нагоре — стандартен .300 калибров боеприпас, система „Уинчестър“. Постави го изправен върху буквата Х на хартиената мишена. Основата на гилзата я закри изцяло. После се усмихна. Ричър отвърна на усмивката му. Беше разбрал предизвикателството. По-ясно от това не можеше да бъде казано: Ако улучиш хикса, ще ти разправя за Джеймс Бар.

Добре поне, че не ми предложи ръкопашен бой, помисли си Ричър.

— Да вървим — каза той.

Въздухът навън беше неподвижен — нито горещ, нито твърде хладен. Нямаше опасност ръката му да потрепери от студ или пък куршумът да попадне във въздушно течение. Защото въздухът не помръдваше. Кеш носеше пушката. Ричър го следваше, стиснал в шепа патрона. Двамата се качиха заедно в хамъра, Кеш се пресегна и двигателят запали с мощен дизелов грохот.

— Наистина ли ти харесва това нещо? — попита Ричър, като се надвикваше с шума.

— Не бих казал — отвърна Кеш. — Аз лично предпочитам седан с четири врати, но нали трябва да поддържам някакъв имидж пред клиентите…

Теренът беше хълмист, покрит с трева и тук-там с ниски криви дървета. Напряко през хълмовете бяха изравнени с булдозер тесни ивици земя, прилични на шосета, разположени нагъсто и успоредно едно на друго. Всяко „шосе“ представляваше отделно стрелбище, дълго по неколкостотин метра. Стрелбищата бяха отделени едно от друго от естествения терен и допълнително натрупани купчини пръст и камъни. Цялата местност наподобяваше построено наполовина и след това изоставено игрище за голф. Донякъде затревено, в други части — голо и разорано, с дълбоки бразди в червената пръст. На места се виждаха белосани скали и каменни бордюри, указващи трасетата за коли и пътеките за преминаване на пешеходци.

— Тази земя е принадлежала на семейството ми, откакто се помня — обясни Кеш. — Но идеята за стрелбището си беше моя. Казах си, след като бивши шампиони по голф или тенис стават треньори, когато се оттеглят от активна кариера, защо да не се пробвам и аз? В моята област.

— И потръгна ли ти? — попита Ричър.

— Не бих казал — отвърна Кеш. — Идват хора, стрелят, но никой не си признава, че не знае как става тая работа. Мислят си, че са се родили научени.

Ричър видя трите пикапа, паркирани пред отделни стрелбища. Клиентите, които бе забелязал да чакат пред портала в осем, вече тренираха. Налягали върху тръстикови рогозки, те стреляха, вдигаха глава, поемаха дъх, прицелваха се и отново стреляха.

— Човек все от нещо трябва да живее — каза Кеш, сякаш отгатнал следващия въпрос на Ричър. После отби хамъра от главния път и навлезе на триста метра навътре, до края на едно свободно стрелбище. Слезе, защипа хартиената мишена към стойката, обърна джипа и потегли обратно.

— Е, наслука! — каза той.

Ричър не слезе веднага. Чувстваше се по-напрегнат, отколкото беше нормално за него. Пое въздух и усети във вените си тръпката на изпития кофеин. Плюс някакво едва забележимо, слабо потреперване в мускулите. Четири големи чаши силно кафе не бяха най-подходящата подготовка за твърда ръка и точна стрелба.