Лий Чайлд - Един изстрел

— Не мога да ти заема колата си, след като цяла вечер съм пускала портрета ти по телевизията.

— Можеш да кажеш, че не си ме познала. Портретът ми е рисунка, не снимка. Може да не е била съвсем точна.

— Косата ти е различна.

— Ето, виждаш ли! Тази сутрин се подстригах.

— Но бих те познала по име. Не очакваш да услужа с колата си на непознат, нали? Без поне да го попитам за името му…

— Може да съм ти дал фалшиво име. Запознала си се с някакъв мъж с различно име, който не е приличал много на рисунката.

— И как се е казвал мъжът?

— Джо Гордън — отвърна Ричър, без да се замисли.

— Кой е той?

— Играел е на втора база в „Янкис“ през 1940-а. Тогава са се класирали на трето място. Не по негова вина. Той е продължил да играе и е направил зашеметяваща кариера. Играл е точно хиляда мача и има точно хиляда спечелени точки.

— Много знаеш.

— Утре ще знам още повече, ако ми заемеш колата си.

— А как ще се прибера вкъщи тази вечер?

— Аз ще те закарам.

— Така ще разбереш къде живея.

— Вече знам, проверих по регистрацията на колата ти. За да съм сигурен, че е твоя.

Ан Яни не каза нищо.

— Не се бой — продължи Ричър. — Ако исках да ти причиня зло, отдавна щях да съм го направил, нали така?

Тя не отговори.

— Аз карам внимателно — каза той. — Ще те оставя у вас жива и здрава.

— Ще си повикам такси — каза накрая тя. — Така е по-добре за теб. По това време пътищата са празни, а тази кола се разпознава отдалеч. Полицаите знаят, че е моя. Все ме спират. Уж защото карам бързо, а всъщност, за да ми поискат автограф или да ми надничат в деколтето.

Тя отново позвъни по мобилния си телефон и каза на шофьора да я вземе от гаража. После слезе от колата, като остави двигателя да работи.

— Паркирай я в някой тъмен ъгъл — каза му тя. — И изчакай до утрешните задръствания, преди да потеглиш. Така е по-безопасно за теб.

— Благодаря — каза Ричър.

— Още сега я премести — каза тя. — Портретът ти е навсякъде, шофьорът на таксито сигурно гледа телевизия. Поне се надявам, че гледа. Заради рейтинга.

— Благодаря — повтори Ричър.

Ан Яни се обърна и застана в подножието на рампата, сякаш чакаше автобуса. Ричър седна на освободеното място зад волана, дръпна седалката назад и на заден ход подкара колата към дъното на гаража. Там обърна и я паркира с муцуната напред в най-отдалечения ъгъл. Загаси двигателя и впери поглед в огледалото за обратно виждане. След по-малко от пет минути един форд краун виктория в зелено и бяло слезе надолу по рампата и Ан Яни се качи отзад. Голямата кола обърна тромаво, изкачи се обратно на улицата и гаражът отново утихна.

Ричър остана да пренощува в мустанга на Ан Яни, но не в гаража под черната стъклена кула. Беше твърде рисковано. Можеше да й хрумне друго, а тук щяха да го спипат лесно. Той си я представи, обзета от внезапен страх или разкаяние, как вдига телефона и казва на Емерсън: Ричър спи в моята собствена кола в дъното на гаража под телевизията. Сега, в този момент. Ето защо три минути след като таксито й потегли, той запали отново двигателя и подкара към гаража на Първа улица. Гаражът беше почти празен. Той се изкачи на втория етаж и паркира точно на мястото, откъдето бе стрелял Джеймс Бар. Без да пусне монета в брояча. Извади от жабката картите на Ан Яни и начерта маршрута си за следващия ден. След това свали облегалката докрай и отново заспа.

Събуди се след около пет часа, далеч преди съмване, и потегли на юг, към Кентъки. На излизане от града забеляза една след друга три патрулни коли. Полицаите не му обърнаха никакво внимание. Бяха прекалено заети с издирването на Джак Ричър, за да се заяждат с някаква симпатична новинарка.

Час след като Ричър потегли, някъде далеч на изток започна да се зазорява. Небето, отначало мастиленочерно, изсветля до металносиво, после се оцвети в мораво, в оранжево и накрая слънцето се подаде над хоризонта. Той угаси фаровете. Беше глупаво да кара на фарове по светло. Някакъв вътрешен глас му каза, че пътните патрули, дремещи покрай шосето, няма да погледнат с добро око на шофьор, който е забравил да угаси фаровете си през деня. Сигурно щяха да си кажат, че много е бързал да избяга от нещо, останало на неколкостотин километра назад. Мустангът и без запалени фарове привличаше достатъчно погледите: Беше шумна, агресивна кола, твърде привлекателна за крадците.

Но пътните патрули, покрай които минаваше тази сутрин, явно не си даваха много труд. Като човек с чиста съвест, той вдигна сто и десет километра, пресегна се и натисна копчето на компактдиска под таблото. В купето избухна мощен взрив от Шерил Кроу в по-ранния й период. Ричър нямаше нищо против Шерил Кроу във всичките й периоди, затова не смени диска. Всеки ден е път, който се вие в далечината, каза му Шерил. Знам, знам, отвърна й той. На мен ли го разправяш!