Лий Чайлд - Един изстрел

Пресече река Охайо по железен мост. Слънцето му се падаше ниско вляво; за момент бавнотечащите води се превърнаха в разтопено злато. Осветена отдолу, вътрешността на колата изглеждаше призрачно. Наклонените стоманени греди прелитаха покрай прозорците, накъсвайки като стробоскоп слънчевите лъчи. Известно време Ричър шофира, примижал с лявото око, и така влезе в щата Кентъки.

Той продължи право на юг по някакъв междуселски път, като се оглеждаше за река Блекфорд. Според картите на Ан Яни това беше малък приток на Охайо, който се вливаше по диагонал откъм югоизток. В близост до изворите си реката образуваше с две местни шосета почти равностранен триъгълник с дължина на страната около пет километра. А според информацията на Хелън Родин любимото стрелбище на Джеймс Бар се намираше някъде в рамките на този триъгълник.

Оказа се, че целият триъгълник е едно грамадно стрелбище. Още щом премина моста на река Блекфорд, Ричър забеляза телената ограда покрай левия банкет на пътя. Тя продължаваше до следващото кръстовище, на пет километра по-нататък, като на всеки четвърти бетонен стълб имаше надпис: Учебна стрелба! Влизането строго забранено! При кръстовището оградата зави под остър ъгъл от шейсет градуса на североизток. Ричър продължи да кара покрай нея, като след още пет километра се озова обратно до реката, на пет километра нагоре по течението. Близо до брега откри няколко ниски бараки, построени насред настлана с чакъл площадка. Желязната порта беше заключена с катинар. Неумело изписан на ръка надпис гласеше: Работно време: от 8:00 ч. до тъмно.

Ричър погледна часовника си. Беше подранил с половин час. От другата страна на шосето имаше алуминиев фургон-закусвалня, също заобиколен от настлана с чакъл площадка. Той зави надясно и паркира мустанга пред вратата. Беше гладен. От пържолата в „Мариот“ бе изминала цяла вечност.

Той си поръча обилна закуска и спокойно я изяде на масата до прозореца, като наблюдаваше какво става отвъд шосето. Към осем пред портата вече се бяха наредили три пикапа и чакаха да влязат в стрелбището. В осем и пет се появи някакъв тип с черен хамър дизел и с извинителни жестове към другите трима започна да маха веригите и да отваря портата. После се дръпна встрани и ги пусна да минат първи. Качи се на хамъра и ги последва. Пред входа на главната барака с нова поредица от извинителни жестове им отключи вратата и четиримата един по един влязоха вътре. Ричър повика келнерката и си поръча още една чаша кафе. Каза си, че е редно да остави време на собственика да се оправи със сутрешния наплив, след което да го посети за кратък разговор. Освен това тук кафето си го биваше. Не си струваше да се лиши от него. Беше прясно смляно, горещо и силно.

Към осем и двайсет откъм заграденото пространство се чуха първите изстрели. Приглушени, накъсани звуци, като удари на далечен барабан, които достигаха до него през поривите на вятъра и гънките на местността. По звука изчисли, че пушките са на около двеста метра и стрелят в западна посока. Изстрелите се чуваха през големи интервали — явно стрелците бяха сериозни хора, които пестяха мунициите и се прицелваха старателно във вътрешните кръгчета. После се чу и по-слабо учестено пукане, явно от пистолет. Заслуша се известно време в познатите звуци, после стана, остави два долара до чашата си и плати на касата сметката от дванайсет долара. Излезе навън, качи се на мустанга, пресече паркинга, премина гърбицата на шосето и продължи през портата от отсрещната страна.

Откри човека с хамъра зад висок тезгях в главната барака. Отблизо изглеждаше по-стар, отколкото му се бе сторил през шосето. Някъде между петдесет — и шейсет години, с рядка посивяла коса и насечено от бръчки лице, но иначе жилав и изправен като върлина. Масивният му врат беше загорял от слънцето, а бързият проницателен поглед издаваше бившия сержант от морската пехота и без татуировките на ръцете му и трофеите на стената зад него. Татуировките бяха стари и избледнели, а трофеите се състояха главно от триъгълни флагчета и вензели на различните части, в които беше служил. Но в центъра на всичко това беше поставено нещо, което си заслужаваше вниманието: пожълтяла от времето хартиена мишена в рамка. С пет дупки от .300-калиброви куршуми точно в десетката, и шеста дупка на границата със съседния пръстен.

— Какво ще обичате? — попита мъжът. Погледът му беше вперен над рамото на Ричър в паркирания отвън мустанг.