Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Не знам. Ако знаех, тях да ти кажа.

Ричър вдигна пистолета на Алис. Прицели се с изпъната ръка над масата. Ръката му беше дълга и дулото увисна на пет сантиметра от лицето на Уокър.

— Гледай ми показалеца, Хак — каза той.

Напрегна пръст, докато обтегнатата кожа побеля под светлината на свещите. Спусъкът мръдна назад. Милиметър, два, три.

— Искаш ли да умреш, Хак?

Уокър кимна.

— Да, моля те — прошепна той.

— Първо ми кажи. Поне това можеш да сториш. Къде е тя?

— Не знам — каза Уокър.

Гледаше право в дулото. То бе толкова близо, че очите му се кръстосваха. Полираният метал отразяваше пламъчетата на свещите. Ричър въздъхна, отпусна пръст и свали пистолета отново на масата. Дръжката тихо изтрака върху дървото. Никой не проговори. И никой не помръдна, докато внезапно Ръсти надигна ръка. Малкият револвер описа треперлива дъга и се насочи нейде настрани.

— Слуп не би ударил жена — прошепна тя. — Онова бяха злополуки.

Ричър поклати глава.

— Той е пребивал Кармен цели пет години, Ръсти, почти всеки ден, от сватбата до затвора. Синини, размазани устни, строшени кости. И всичко това, след като преди дванайсет години е изнасилил, измъчвал и убил двайсет и пет човешки същества сред пустинята.

Тя се разтресе.

— Не. Не е вярно.

Револверът трепереше в ръката й.

— Насочиш ли това чудо към мен, ще те застрелям — каза Ричър. — С най-голямо удоволствие, повярвай ми.

За секунда тя се втренчи в него, после сгъна ръка и опря револвера в черепа си точно над ухото. Цевта прониза покритата с лак коса като пръчка, забита в птиче гнездо. Дълго седя така, после отдръпна ръка, завъртя се на стола и насочи револвера към Хак Уокър. Дулото спря само на пет сантиметра от челото му.

— Ти уби момчето ми — прошепна тя.

Уокър дори не се опита да се отдръпне. Само кимна едва доловимо.

— Съжалявам — прошепна той.

Нито един револвер няма предпазител. А „Колт Детектив Спешъл“ е револвер с двойно действие. Което означава, че през първата половина от движението си спусъкът изтласква ударника назад и завърта барабана, а ако натискът продължи, ударникът пада и произвежда изстрел.

— Недей, Ръсти — каза Ричър.

— Мамо — извика Боби.

Ударникът щракна назад.

— Не! — изкрещя Алис.

Ударникът падна. Раздаде се оглушителен трясък, от дулото бликна пламък и тилът на Уокър отхвръкна назад към жълтеникавия сумрак. Просто подскочи като капаче и се разпадна в червена мъгла. Патрон с кух връх, автоматично помисли Ричър. Пламъкът мигновено изчезна и той видя черна дупка между очите на Уокър. Косата над нея гореше от пламъка на изстрела. Сетне Ръсти стреля отново. Вторият куршум прониза черепа по пътя на първия и Уокър рухна надолу, а ръката на Ръсти бе застинала като вкаменена и продължаваше да стреля във въздуха — три, четири, пет, шест. Третият куршум разцепи дървената стена, четвъртият разби стъклото на фенера, а петият улучи резервоара и плисна съдържанието му върху стената. Керосинът лумна и шестият куршум се заби точно в средата на пламъците. Барабанът вече бе празен, но Ръсти продължаваше да натиска спусъка. Ричър гледаше как показалецът й подскача, ударникът прещраква и барабанът послушно се върти. После извърна глава и погледна стената.

Керосинът е по-гъст от водата и има по-голямо повърхностно напрежение. Сега той пълзеше настрани, капеше, разливаше се и пламтеше все по-яростно. След секунди вече гореше цялата стена. Сухото старо дърво не оказа никаква съпротива на огъня. Синкави пламъци пълзяха нагоре и настрани, а избелялата червена боя се лющеше и издуваше пред тях. Огнените езици налучкаха вертикалните процепи между дъските и хукнаха нагоре по тях като изгладнели зверчета. Стигнаха до тавана, спряха за миг, после завиха по него и продължиха да се разпростират. Въздухът в стаята се раздвижи, за да ги подхрани. Свещите запращяха от внезапния вятър. След пет секунди стената гореше по цялата дължина. После огънят запълзя настрани. Пламъците бяха сини, гладки, къдрави и течни, сякаш изваяни от нещо влажно и меко. Сияеха с някаква тайнствена вътрешна светлина. Люспи горяща боя се носеха в потоците топъл въздух и падаха навсякъде. Огънят бързо пълзеше и ги обграждаше.

— Навън! — извика Ричър.

Алис вече бе скочила на крака. Боби гледаше втренчено огъня. Ръсти седеше все тъй неподвижно и натискаше спусъка. Пращенето на пламъците заглушаваше шума на ударника.

— Изкарайте я навън — изрева Ричър.