Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Нямаме вода — викна Боби. — Помпата не работи без електричество.

— Не дрънкай, а изведи майка си — прекъсна го Ричър.

Боби седеше неподвижно. Пламъците бяха стигнали до дъските на пода. Боята закипя, олющи се в широка дъга и огънят търпеливо пое след нея. Ричър ритна столовете настрани, грабна масата и я преобърна върху пламъците. Те изгаснаха, но след миг пъргаво обкръжиха препятствието. Целият таван гореше. Трупът на Уокър лежеше до прозореца. Косата му още тлееше от изстрела и сред пушека трепкаха пламъчета с различен цвят. Огънят бе достигнал рамката на вратата. Ричър прекрачи напред и дръпна Ръсти от стола. Завъртя се и я понесе за раменете като кукла през пушека. Алис вече беше във вестибюла и отваряше външната врата. Ричър усети как влажният въздух нахлува, за да подхрани пожара. Течението минаваше ниско покрай краката му, но бързо набираше мощ.

Алис изтича по стъпалата към двора и Ричър блъсна Ръсти след нея. Тя изтропа надолу, залитна по неравната пръст, сетне остана неподвижна. Продължаваше да изпъва ръка напред и да щрака безсмислено спусъка. До джипа бе паркиран линкълнът на Уокър, мокър и опръскан с кал. Ричър изтича обратно към вестибюла. Пушекът прииждаше под тавана и слизаше надолу. Из нажежения въздух летяха пламнали люспи боя. Боби кашляше до вратата на всекидневната. Зад него всичко бе в пламъци. Огнен ад. Огънят вече избиваше през вратата. Гореше самата врата. Огледалото се пропука от горещината. Ричър се завъртя и видя насреща раздвоеното си отражение. Пое дъх до пръсване, изтича към пламъците и сграбчи Боби за китката. Изви я зад гърба в полицейска хватка, хвана го за колана и се хвърли към мрака навън. Смъкна Боби по стъпалата и го блъсна към средата на двора.

— Всичко ще изгори — изкрещя Боби. — До основи.

Зад прозорците грееше жълто зарево. Вътре танцуваха пламъци. През щорите бликаше дим и от къщата долиташе пукот на разместени греди. Над влажния покрив вече се вдигаше пара.

— Всичко ще изгори — викна отново Боби. — Какво да правим?

— Настанете се в обора — отвърна Ричър. — Там ви е мястото.

После стисна ръката на Алис и изтича към джипа.

Когато бурята отмина на север, шофьорът разбра, че другите двама няма да се завърнат. Усещането беше толкова силно, че придоби тежестта на безспорен факт. Сякаш дъждът бе оставил след себе си непоправима пустота. Той се завъртя на стола и погледна вратата. Дълги минути седя така. После стана, пристъпи напред и отвори. Погледна към паркинга — наляво, надясно. По асфалта течеше вода. Из въздуха се носеше остър, свеж мирис.

Излезе и направи десетина крачки през мрака. Нейде наблизо бълбукаха канавки и водосточни тръби, от дърветата шумно падаха капки. Но не се чуваше нищо друго. Нищо. Никой не идваше. Никой нямаше да дойде. Знаеше го.

Той се обърна. Под краката му леко се хлъзнаха влажни камъчета. Тръгна назад. Влезе в стаята и тихичко затвори вратата. Погледна леглото. Взря се в спящото дете.

— Ти ще караш — подвикна Ричър. — На север, разбра ли?

Тласна я към лявата врата и тичешком заобиколи колата. Алис дръпна седалката си напред, а той измести назад своята. Разгъна картите. Отляво „Червената къща“ гореше. Зад всички прозорци играеха пламъци. И на двата етажа. Прислужницата изскочи по пеньоар от кухненската врата. Огънят освети лицето й. Беше напълно безизразно.

— Добре, да потегляме — каза Ричър.

Алис блъсна лоста напред и включи двигателя. Джипът още беше на двойна предавка и четирите колела разхвърляха наоколо фонтани мокри камъчета. Алис отмина линкълна на Уокър. Рязко зави надясно към портата. Натисна педала докрай. Ричър изви глава и видя първите пламъци да се подават над покрива. Те плъзнаха настрани, спряха и пак се втурнаха хоризонтално в търсене на гориво. Парата от мокрите керемиди се смесваше с пушека. Ръсти, Боби и прислужницата гледаха нагоре като хипнотизирани. Ричър се обърна и повече не погледна назад. Поседя неподвижно, после разрови хартиите върху коленете си, докато откри едромащабна карта на областта. Посегна нагоре и включи лампичката.

— По-бързо — каза той. — Имам много лошо предчувствие.

Четирите часа отдавна бяха отминали, но той продължаваше да чака. Изпитваше леко колебание. Как да не го изпитва? Не беше чудовище. Естествено, щеше да свърши каквото трябва, но нямаше да му бъде приятно.

Пак пристъпи до вратата, отвори я и закачи на външната дръжка табелката Не безпокойте. После затвори и заключи отвътре. Харесваха му ключалките на мотелските стаи. От вътрешната страна имаше голям лост. Завърташ го и чуваш гладко, приятно изщракване. Отвън няма такъв механизъм. Много полезно. Понякога на човек му трябва пълно спокойствие. Той закачи веригата и се обърна към стаята.