Лий Чайлд - Смъртоносна жега

Алис караше бясно. Джипът не беше особено подходящ за високи скорости по шосе. Подскачаше и рязко залиташе настрани. Управлението изискваше непрестанно внимание. Това бе сериозен проблем. Но Ричър невъзмутимо вдигна картата под светлината на лампичката. Вгледа се, провери мащаба, разпери два пръста като пергел и очерта кръг.

— Посещавала ли си местните забележителности? — попита той.

Алис кимна, без да го поглежда.

— Да, някои. Ходих до обсерваторията „Макдоналд“. Беше страхотно.

Ричър погледна картата. Обсерваторията „Макдоналд“ се намираше югозападно от Пейкъс, в планините Дейвис.

— Сто и трийсет километра — каза той. — Твърде далеч.

— За какво?

— За да бъдат там днес. Мисля, че са отседнали най-много на половин час път от Пейкъс. Четирийсет километра, максимум петдесет.

— Защо?

— За да са близо до Уокър. Той сигурно е планирал да измъкне Кармен при необходимост. Или да доведе Ели при нея. Така или иначе, да я убеди, че заплахата е реална. Затова смятам, че са се укрили нейде в околността.

— И близо до туристическа забележителност?

— Без съмнение — потвърди той. — Това е най-важното.

— Наистина ли го можеш? — попита Алис. — Да намериш търсеното място в главата си.

— Досега съм успявал.

— Колко пъти? В колко процента от случаите?

Той не отговори. Пак се приведе над картата. Алис стисна още по-здраво волана. Сведе очи към таблото.

— О, боже — прошепна тя.

Ричър не вдигна глава.

— Какво има?

— Свършили сме бензина. Стрелката е на нулата. Червената лампичка свети.

Ричър помълча, после кимна.

— Карай. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да натиска педала.

— Как? Да не мислиш, че стрелката е заяла?

Ричър вдигна глава. Погледна напред.

— Просто карай.

— Ще свършим бензина — възрази тя.

— Не бой се.

Алис продължи да кара. Джипът се тресеше. Фаровете подскачаха по асфалта. Гумите виеха. Алис пак погледна надолу.

— Стрелката е на нулата, Ричър. Под нулата.

— Не бой се — повтори той.

— Защо?

— Ще видиш.

Ричър не откъсваше очи от пътя. Алис караше с цялата бързина, която можеше да изцеди от джипа. Двигателят ревеше. Вероятно гълташе по половин литър на минута.

— Мини на нормална предавка — каза Ричър. — Така е по-икономично.

Тя стисна лоста и с усилие го измести. Предницата утихна. Управлението стана малко по-леко. Тя продължи да кара. Още километър. Два. Пак погледна таблото.

— Движим се с изпаренията от резервоара.

— Не бой се — каза Ричър за трети път.

Още два километра. Двигателят се запъна, закашля и пак заработи. Засмуква изпарения от бензинопровода, помисли си Ричър. Или утайка от дъното.

— Ричър, бензинът свърши — обади се Алис.

— Няма страшно.

— Защо?

Още един километър.

— Ето защо — каза изведнъж той.

Десният лъч плъзна по крайпътния чакъл и освети стоманеносин форд. На колелата нямаше тасове, отзад стърчаха четири антени. Колата просто стоеше и чакаше, обърната на север.

— Това ще ни свърши работа — каза Ричър. — Резервоарът сигурно е пълен догоре. Те организираха всичко много добре.

Алис натисна спирачките и спря зад форда.

— Техен ли е? Защо е тук?

— Уокър го е оставил.

— Как разбра?

— Ясно е като бял ден. Те пристигат от Пейкъс с две коли — тази и линкълнът. Оставят линкълна тук и продължават с форда. После Уокър бяга от платото, зарязва пикапа под навеса, идва с форда дотук и се връща в ранчото с линкълна. За да си помислим, че идва за пръв път, ако случайно още сме живи и здрави.

— А ключовете?

— Сигурно са на таблото. На Уокър не му беше до тревоги за собствеността на „Херц“.

Алис изскочи навън и провери. Вдигна палец. Ключовете бяха на място. Ричър взе картите и я последва. Оставиха джипа с отворени врати. Моторът все още работеше с последните капки бензин. Качиха се във форда и отново наместиха седалките. Алис форсира двигателя и след трийсет секунди се движеха със сто километра в час.

— Резервоарът е почти пълен — каза тя. — И колата се управлява много по-леко.

Ричър кимна. Фордът се плъзгаше по асфалта стремително и гладко. Както се полага на солиден автомобил.

— Ал Юджин е седял на моето място — каза той.

Алис се озърна към него. Той се усмихна.

— Карай по-бързо. Никой няма да ни спре. Приличаме на полицейски екип.

Тя вдигна сто и двайсет, след това сто и трийсет. Ричър напипа лампичката, щракна я и пак се зае с картите.

— Добре, докъде бяхме стигнали?