Лий Чайлд - Врагът

Така вървяхме десет минути, при което не открихме нищо.

— Да се сменим, а? — предложи Съмър.

Разменихме местата си и продължихме нататък. Освен милионите тонове гнила шума и други естествени боклуци не открихме нищо. Военните бази се поддържат в идеален вид. Ежеседмичното почистване на района е нещо като религиозен ритуал. Извън телената ограда човек можеше да се спъне в какво ли не. Но вътре беше като излизано. Вървяхме така още десет минути, изминахме нови триста метра, после спряхме и отново си разменихме местата. От бавното ходене на студа усетих, че замръзвам. Но продължавах да пристъпям и да се взирам в земята пред себе. Усещах, че с всяка крачка шансовете ни се увеличават. Разстоянието, което си бяхме определили да изминем, беше около два километра и половина. Първите и последните неколкостотин метра не предлагаха много възможности. Можеше да се предположи, че отначало единствената грижа на убиеца е била да се отдалечи колкото се може повече. Към края пък вече е наближавал сградите на базата, а дотогава е трябвало да е приключил със задачата, за да си придаде безгрижен вид. Така че средният участък би бил най-подходящ, за да се отърве от всичко ненужно. Ако е бил нормален, той е трябвало да спре колата, да си поеме дълбоко дъх и да обмисли всичко отначало. Може би е свалил прозореца и е усетил нощния студ по лицето си.

Забавих крачка и напрегнато се огледах вляво и вдясно. После пак — първо вляво, после вдясно. Нищо.

— Дали е имал кръв по себе си? — запитах.

— Може, но не много — чух гласа на Съмър от дясната си страна.

Не извих глава да я погледна. Очите ми бяха вперени в земята пред мен.

— Може би по ръкавиците — каза тя. — А също и по обувките.

— По-малко, отколкото си е мислил — казах аз. — Може би е очаквал да има много кръв. Освен ако самият не е бил лекар.

— Тоест? — каза тя.

— Тоест не е ползвал кола от парка. Очаквал е да има много кръв, а не е искал на другия ден да открият петна по седалките.

— Тоест, ако е бил със собствена кола, както каза ти, просто е хвърлил кофичката отзад и ние няма какво да търсим тук.

Кимнах безмълвно. Продължихме да крачим напред.

Извървяхме целия среден участък от пътя, но не открихме нищо. Две хиляди метра спяща зимен сън органична материя и нито едно човешко творение. Никакви угарки, никакви хартийки, никакви ръждясали консервни кутии или празни бутилки от бира. Достойна оценка за командира на базата. И голямо разочарование за нас. Когато на триста метра различихме сградата на щаба, спряхме.

— Искам да се върна — казах аз. — И да огледам средната част още веднъж.

— Става — рече тя. — И така, кръгом!

Двамата се обърнахме и тя застана от другата ми страна. Решихме да минем още веднъж централния участък на отсечки от по триста метра, като разменяме местата си — там, където аз бях ходил от външната страна, сега щеше да е тя, и обратното. Нямаше никаква реална причина, освен да съпоставим гледните си точки. Аз бях поне с една глава по-висок от нея и според едно просто тригонометрично изчисление можех да обхвана терена поне с две стъпки по-надалеч във всяка посока. Докато на Съмър очите й бяха по-близо до земята, а тя твърдеше, че има остро зрение.

Закрачихме в обратната посока бавно и равномерно.

В първата отсечка не открихме нищо. Разменихме местата си. Аз застанах на пет метра от левия коловоз. Погледът ми шареше вляво и вдясно. Сега вятърът духаше в лицата ни и очите ми се насълзиха от студа. Пъхнах ръце в джобовете си.

Във втората отсечка също нямаше нищо. Отново се сменихме. Сега крачех на метър и половина от пътя, успоредно на коловозите. В третата отсечка пак нищо. Отново се разменихме. Докато вървяхме бавно напред, пресмятах наум. До момента бяхме огледали ивица, широка пет метра и дълга 2200. Това правеше към 11 000 квадратни метра, което е малко повече от един хектар. Една четирийсет хилядна от площта на базата. Шансът ни да открием кофичката точно тук беше едно на четирийсет хиляди — малко по-добър, отколкото ако отидехме до града да си купим билет от лотарията.

Крачехме мълчаливо. Вятърът се усилваше, очите ни сълзяха. Не се виждаше нищо.

И изведнъж го съзрях.

Беше доста вдясно, може би на шест-седем метра от мен. Не кофичка за кисело мляко, нещо друго. За малко щях да го подмина, понеже беше извън полосата на оглед. Дотам кофичка от кисело мляко не би могла да стигне, ако бъде хвърлена от прозорец на кола. Ето защо, макар очите ми да го забелязаха, мозъкът ми веднага го отхвърли. Просто така го бях програмирал.