Лий Чайлд - Врагът

— На североизток — извика в отговор Съмър.

Гласът й звучеше уверено.

— Защо мислиш така? — попитах.

Съмър се качи на капака и седна до мен.

— Бил е с кола — каза тя.

— Защо мислиш така? — повторих аз.

— Защото не намираме изоставен автомобил, а се съмнявам, че убиецът и жертвата са дошли пеша дотук.

— Защо мислиш така? — попитах за трети път аз.

— Защото, ако са дошли пеша, е нямало да се отдалечат толкова много. Та това е поне на половин час от най-близката сграда. Не мога да си представя как лошият е могъл да крие щанга за гуми или железен лост под дрехите си цели трийсет минути. Ако е бил с шуба, е щял да се движи като глътнал бастун. Карбоун е щял да го усети. Ето защо смятам, че са дошли с кола. И то с колата на убиеца. Металният предмет вероятно е бил скрит под яке на задната седалка. Може би там са били и пехотният нож, и киселото мляко.

— Откъде са тръгнали?

— Няма значение. Важното е да установим къде е отишъл убиецът след това. Ако е бил с кола, явно не е потеглил към телената ограда. Може да се предположи, че в оградата няма чак такива дупки, през които да мине автомобил. Човек да, елен също, но не и джип или лека кола.

— Е, добре — казах аз.

— Така че той се е върнал в базата. Никъде другаде не е могъл да иде. Не е могъл просто да кара без посока. Минал е по черния път, паркирал е колата и се е прибрал.

Кимнах. Загледах се право пред себе си, в хоризонта на запад. Обърнах се и погледнах на северозапад, по протежение на пътя. Два километра и половина. Представих си аеродинамичните качества на една празна кофичка от кисело мляко. От лека пластмаса, с форма на чаша и с отметнато на една страна фолио, което допълнително да я спира във въздуха. Представих си, че замахвам с всички сили, за да я захвърля надалеч. Тя щеше да загребе въздух и да се спре най-много след три метра. Два километра и половина, умножени по триметрова ивица встрани от шосето, отляво, откъм страната на шофьора. Изведнъж милионът се сви до хиляда. После отново се разду до милиард.

— Имам една добра и една лоша новина — казах аз. — Мисля, че си права, че можем да намалим участъка за претърсване с около деветдесет и девет процента. Или дори с повече. Което е добре.

— Но?

— Но ако той е бил с кола, дали изобщо е изхвърлил кофичката?

Съмър не отговори.

— Можел е просто да я пусне на пода на колата — казах аз. — Или ако е бил с хъмър, да я метне отзад в багажника.

— Не и ако хъмърът е бил изписан от автопарка.

— Може после да я е взел от багажника, за да я хвърли в кошче за боклук. Или да си я е отнесъл вкъщи.

— Може. Шансът е петдесет на петдесет.

— Или най-много седемдесет на трийсет.

— Мисля, че все пак трябва да я потърсим.

Кимнах. Подпрях се с длани на рамката на предното стъкло и скочих на земята.

Беше януари и условията за оглед бяха подходящи. През февруари щеше да е още по-добре. В умерения пояс на северното полукълбо през февруари растителността е най-оскъдна. Но и през януари не беше зле. Всякакви треви и трънаци бяха полегнали на земята, а теренът беше равен и кафеникав. С цвят на увехнали тръни и навети от вятъра листа. Нямаше сняг. Фонът беше неутрален, без особености. Предполагах, че една кофичка от млечен продукт би трябвало да е снежнобяла. Или кремава. Или може би розова, ако млякото е било с ягоди. Но нямаше да бъде черна, да речем. Никой не продава мляко в черна опаковка. Цветът щеше да е от тези, които изпъкват. Ако минехме покрай нея, щяхме да я забележим.

За начало огледахме един пояс от три метра около заградения с полицейска лента участък. Не открихме нищо. Върнахме се на черния път и поехме на изток. Съмър крачеше на метър и половина от левия коловоз. Аз — на метър и половина вляво от нея. Като се оглеждахме едновременно в двете посоки, по този начин покривахме ивица с ширина близо пет метра, при това в решаващия метър и половина помежду ни усилията ни се дублираха. А именно там според моята теория на аеродинамиката беше най-вероятно да е паднала захвърлената кофичка.

Вървяхме бавно. Аз правех малки крачки и скоро си изработих ритъм, при който на всяка крачка обръщах главата си от крайно ляво до крайно дясно и обратното. Сигурно съм изглеждал доста глупаво отстрани. Като пингвин. Но иначе методът беше ефикасен. Движех се на автопилот, при което земята пред очите ми се сливаше в равен сив фон. Успявах да елиминирам от съзнанието си всичко, което си беше на мястото — сухи треви, клечки, кал. Ако обаче се появеше нещо необичайно за там — например кофичка от кисело мляко, — то веднага щеше да ми се набие в очи.