Лий Чайлд - Врагът

— Какво показва този знак? — попитах аз. — В наличност или в разход?

— В наличност — отвърна тя.

Кимнах. Тъкмо от това се бях страхувал. Прекарах палеца си по гънките на акордеона.

— Колко са общо? — запитах.

— Около хиляда и двеста.

Кимнах отново. Не беше кой знае колко трудно да пресееш хиляда и двеста имена, за да откриеш един-единствен убиец. Във всеки полицейски участък списъците със заподозрените са далеч по-дълги. Навремето имаше няколко случая в Корея, при които целият личен състав на американския контингент се бе оказал заподозрян. Разликата беше там, че подобни случаи поглъщаха огромни ресурси, многоброен персонал и практически бездънен бюджет. Те изискваха абсолютно съдействие от страна на всички заинтересовани страни. И в никакъв случай не можеха да се разследват зад гърба на прекия началник, в пълна тайна и от двама души, действащи на своя глава.

— Невъзможно — казах аз.

— Няма нищо невъзможно — отвърна Съмър.

— Трябва да подходим по различен начин.

— Как?

— Какво е носел той на мястото на престъплението?

— Нищо.

— Не е вярно. Носел е себе си.

Съмър вдигна рамене. Прекара върховете на пръстите си по ръбовете на хартията. Акордеонът набъбна за миг, после отново изтъня, когато попадналият между листата въздух излезе с тиха въздишка.

— Избери си едно име — каза тя.

— Носел е пехотен нож.

— Хиляда и двеста имена, това са хиляда и двеста пехотни ножа.

— Освен това е носел щанга за гуми или метален лост.

Съмър кимна.

— А също и кисело мляко — казах аз.

Тя мълчеше.

— Четири неща. Себе си, пехотен нож, тъп метален инструмент и кисело мляко. Откъде е взел киселото мляко?

— От хладилника в стаята си — отвърна Съмър. — Или от някоя столова, от бюфета, от лавката, от супермаркет или от бакалия извън базата.

Представих си напрегнат, задъхан мъж, който подтичва, може би облян в пот, с окървавен пехотен нож и железен лост в дясната ръка и празна кофичка от кисело мляко в лявата, препъва се в тъмното, наближава мястото, за което е тръгнал, изведнъж поглежда надолу, вижда кофичката от кисело мляко в ръката си, замахва и я мята надалеч, прибира кървавия нож и лоста под куртката си.

— Трябва да намерим кофичката — казах аз.

Съмър не отговори.

— Положително я е хвърлил — продължих аз. — Не на самото място на престъплението, но не и много далеч оттам.

— И какво ще ни помогне това?

— На нея ще има стикер с цена или баркод. Може би и дата на трайност. Така ще открием къде е купена.

Помислих малко.

— Освен това може да има и отпечатъци.

— Той е бил с ръкавици.

Поклатих глава.

— Виждал съм как хората отварят запечатана храна. Никога с ръкавици. Просто не става. Отгоре кофичката е с фолио. Има издадено настрани езиче, което трябва да се дръпне.

— Но базата е четиристотин квадратни километра!

Кимнах. Бяхме отново в изходна точка. Обикновено с няколко телефонни разговора бих могъл да събера всички новобранци в базата, да ги строя в редица на метър един от друг, да ги накарам да коленичат и да пропълзят целия участък като гигантски гребен, преобръщайки всяка тревичка и всяко камъче. И така ден след ден, докато не намерят това, което съм ги пратил да търсят. Армията разполага с достатъчно жива сила, за да открие игла в копа сено. Или ако иглата е счупена, да намери и, двете половинки. А също и малката люспица хром, която се е обелила при точката на счупване.

Съмър погледна часовника на стената.

— Трийсетте минути изтекоха.

Взехме хъмъра, за да стигнем до Центъра по психология, и паркирахме на място, вероятно запазено за друг. Беше девет часът. Съмър угаси двигателя, отворихме вратите и слязохме на студа.

Взех куфарчето на Креймър със себе си.

Минахме по покритите с плочки коридори и стигнахме до стаята на Нортън. Вътре светеше. Почуках и влязохме. Тя седеше зад бюрото. Всичките й учебници бяха подредени по лавиците. Пред нея го нямаше познатия жълт бележник. Нито молив или писалка. Светлината на настолната лампа описваше идеален кръг върху голото дърво.

Срещу бюрото имаше три стола за посетители. Тя ни направи знак с ръка да седнем. Съмър седна отдясно, аз отляво. Многозначително подпрях куфарчето на Креймър върху облегалката на празния стол в средата, точно срещу Нортън; набиваше се в очи като призрак, внезапно появил се на семейния пир. Нортън дори не го погледна.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя.

С подчертано старание наместих куфарчето така, че да застане изправено върху стола.