Лий Чайлд - Врагът

— Странен обир — каза дежурният. — В портфейла са оставени пари и кредитна карта. Проверихме съдържанието му.

Не отговорих. Бутнах вратата и закрачих към хъмъра.

Съмър изчака една пролука в потока от движещи се коли, даде газ, пресече трите платна и навлезе право в затревената разделителна полоса. Спусна се надолу, нагази през отточната канавка на дъното, изкачи се по отсрещния склон и изпълзя на магистралата в другата посока. Изчака секунда-две да се поразредят колите, даде газ, излезе на асфалта и пое на юг. Това беше едно от нещата, за които хъмърът ставаше идеално.

— Я чуй тази версия и ми кажи какво мислиш — рече тя. — Снощи Васел и Кумър тръгват от Форт Бърд точно в десет с куфарчето. Поемат на север за летище „Дълес“ или за Вашингтон. Изваждат дневния ред и изхвърлят куфарчето през прозореца на колата.

— Те през цялото време са били в бара и в офицерската столова на Бърд.

— Значи някой от сътрапезниците им го е предал. Трябва да проверим с кого са се хранили. Може някоя от жените в списъка с хъмърите да е била с тях.

— Всички имат алиби.

— Само формално. На едно новогодишно парти обикновено не се знае кой кога пристига и си тръгва.

Погледнах през прозореца на колата. Зимният следобед се изнизваше бързо. Светът изглеждаше студен и неприветлив.

— Това са сто километра — казах. — Куфарчето е намерено на сто километра северно от Форт Бърд. Близо час път. На тяхно място аз бих задигнал дневния ред и бих изхвърлил куфарчето някъде по-наблизо.

Съмър не отговори.

— Можели са да спрат на някой паркинг, за да го пуснат в контейнера за боклук. Да изхвърлиш куфарче през прозореца на движеща се кола изглежда доста подозрително.

— Може пък наистина да не е имало дневен ред.

— Това би било прецедент във военната история.

— Тогава може дневният ред да не е бил важен.

— Във Форт Ъруин са поръчали обяд в хартиени пликове. Значи генералите и полковниците са смятали да работят и през обедната си почивка. Което също щеше да е прецедент в историята. Тази конференция е била важна, Съмър, повярвай ми.

Тя не отговори.

— Я обърни пак както ти си знаеш — казах аз. — През полосата. После ще се върнем на север. Искам да поогледам мястото около онзи паркинг с бензиностанцията.

Паркингът изглеждаше досущ като всички подобни комплекси, които бях виждал по магистралите на Америка. Двете половини на магистралата, отиващи съответно на север и на юг, се раздалечаваха на известно разстояние, образувайки голяма издутина по протежение на разделителната полоса. Едни и същи съоръжения обслужваха пътуващите и в двете посоки, затова сградите имаха по две лица, без гръб. Бяха тухлени, заобиколени от всички страни от зазимени цветни лехи и голи дървета. Имаше бензинови колонки и диагонални места за паркиране пред сградите. В момента тук не беше нито пусто, нито особено оживено. Празниците бяха приключили. Цели семейства се връщаха по домовете си — кой на работа, кой на училище. Около една трета от местата за паркиране бяха заети. Разпределението на колите беше доста любопитно — повечето хора бяха паркирали на първото изпречило им се място, най-близо до входа откъм шосето, сякаш се бяха страхували, че някой може да им го отнеме, докато всъщност около заведенията за хранене и тоалетните имаше много свободни места. Такава е човешката природа, да не вярваш в късмета си.

До главния вход на комплекса имаше площадка с полукръгла форма. В заведенията проблясваха ярки неонови светлини. Отвън, доста близо до вратите, имаше шест кофи за боклук. Наоколо беше пълно с хора, които зяпаха през витрините от вън на вътре и от вътре на вън.

— Тук е прекалено открито — каза Съмър. — Така доникъде няма да стигнем.

Кимнах.

— Нямаше да си давам тоя труд, ако не беше мисис Креймър.

— Карбоун ни е по-важен. Трябва да караме подред.

— Имам чувството, че се предаваме.

Излязохме от комплекса през северния изход, Съмър отново изпълни номера с пресичането на полосата и ние поехме по магистралата на юг. Разположих се на седалката максимално удобно за военен автомобил и се приготвих за дългия път към базата. Вляво небето беше съвсем тъмно. Вдясно над хоризонта се виждаха бледите отблясъци на залеза. Платното беше влажно. Съмър явно не се тревожеше от възможно заледяване.

В продължение на двайсет минути се возих неподвижно. После включих плафониерата над главата си и основно претърсих куфарчето на Креймър. Не очаквах да намеря нищо интересно; така и се оказа. Паспортът му беше обикновен, издаден преди седем години. На снимката той изглеждаше по-добре, отколкото като мъртъв в мотела, но разликата не беше голяма. По страниците имаше много гранични печати от Германия и Белгия. Страните, където се намираха бъдещите бойни полета и щабът на НАТО. Той не беше ходил никъде другаде. Истински специалист, посветил поне седем години от живота си на последното голямо танково полесражение в историята и на командната структура, която щеше да го ръководи.