Лий Чайлд - Врагът

Отбихме от шосето и паркирахме пред двойна стъклена врата. Съмър угаси двигателя; двамата изчакахме минута-две, после слязохме от хъмъра, пресякохме тесния тротоар и влязохме вътре. Интериорът беше типичен за полицейски участък, безличен и функционален; подът беше застлан с линолеум, който се излъскваше до блясък всяка нощ, независимо дали имаше нужда от лъскане, или не. Стените бяха от бетонни тухли, с дебело напластена боя. Беше горещо; във въздуха се носеше лека миризма на човешка пот и прясно сварено кафе.

До входа имаше гише с дежурен полицай. И двамата бяхме с камуфлажните си униформи, а паркираният хъмър се виждаше през стъклената врата, така че човекът веднага направи връзката. Не ни попита кои сме и не ни поиска документи за самоличност. Нито пък се поинтересува защо генерал Креймър не се е явил лично. Просто ме погледна за миг, огледа Съмър малко по-подробно, после се наведе зад гишето и се изправи с куфарчето в ръка. Беше поставено в прозрачен найлонов плик. Не от онези, в които криминолозите слагат веществени доказателства, а в най-обикновен плик от универсален магазин, само че прозрачен. Името на магазина беше отпечатано напреко с големи червени букви.

Самото куфарче напълно съответстваше на големия платнен куфар, който бяхме намерили в стаята на Креймър — същият цвят, същият дизайн, същата възраст, същата степен на износеност, без монограм. Отворих го и погледнах вътре. Портфейл. Самолетни билети. Паспорт. Програма за пътуването — три листа, с резервации на хотели и полети. И една книга с твърди корици.

Но не и дневен ред на конференция.

Затворих куфарчето, поставих го върху плота и машинално го изравних с ръба. Бях разочарован, но не и изненадан.

— В найлоновия плик ли го е намерил патрулът? — запитах.

Дежурният поклати глава. Гледаше към Съмър, не към мен.

— Аз го сложих в плика. Да не се цапа. Не знаех колко време ще мине, докато дойде някой да го потърси.

— А къде точно е намерено?

Той помисли малко, с мъка отдели поглед от Съмър и прокара дебелия си показалец по разтворената на бюрото му книга, после се обърна и насочи същия показалец към картата зад гърба си. Беше подробен план на минаващия през Северна Каролина участък от магистрала 95. Проточен като десетсантиметрова панделка, той очертаваше трасето на пътя, от долната граница с Южна Каролина нагоре до Вирджиния. Показалецът на мъжа се поколеба за миг и после решително се заби в една точка по протежение на магистралата.

— Ето тук — каза той. — До банкета на платното в посока север, на километър и половина след този паркинг с бензиностанцията и на осемнайсет километра южно от мястото, където сме сега.

— Може ли да се разбере колко време е лежало край пътя?

— Трудна работа — каза той. — Не се занимаваме специално с боклука по банкетите. Може да е се търкаляло там и цял месец.

— А как са го открили?

— При спиране на кола за дребно нарушение. Патрулният го е забелязал съвсем случайно, докато е вървял от своята към колата на нарушителя.

— Кога точно е станало?

— Днес — каза дежурният. — В началото на следобедната смяна. Малко след пладне.

— Не е било цял месец край шосето — подхвърлих аз.

— Защо, кога е загубено?

— Навръх Нова година.

— Къде?

— Откраднато е от мястото, където е нощувал генералът.

— А къде е нощувал?

— В един мотел на петдесет километра южно оттук.

— Значи крадците са пътували на север.

— Предполагам — казах аз.

Човекът ме погледна, сякаш искаше разрешение, после взе куфарчето в двете си ръце и го огледа внимателно, като познавач, който се е натъкнал на рядък антикварен предмет. Вдигна го към светлината и дълго време се взира в него от всякакви ъгли.

— Януари е — каза той. — Нощем пада роса. Толкова е студено, че за да не се заледят пътищата, ги посипваме със сол. По това време на годината, ако нещо изпадне край пътя, бързо ще се съсипе. А куфарчето може да изглежда старо и износено, но не е повредено. Вярно, в гънките на брезента има мръсотия. Но не кой знае колко. Във всеки случай не се търкаля там от Нова година. Бих казал, че едва ли е било на открито повече от двайсет и четири часа. Една нощ максимум.

— Сигурен ли сте? — запита Съмър.

Мъжът поклати глава. Върна куфарчето на плота.

— Просто предполагам — каза той.

— Е, добре — казах аз. — Благодаря.

— Трябва да се разпишете, за да го приберете.

Кимнах. Той обърна книгата и я побутна към мен. Над десния джоб на куртката ми беше щамповано името ми: Ричър, но буквите бяха избледнели, пък и доколкото можах да забележа, той не ми обръщаше много внимание. Не откъсваше поглед от бюста на Съмър. Тъй че аз написах на съответния ред К. Креймър, взех куфарчето под мишница и се обърнах да си ходя.