Лий Чайлд - Врагът

Не реагирах.

— И което е по-важно — добави той, — в къщата нищо не подсказва, че вашият генерал изобщо е живял там.

— Защо?

— Направихме пълна експертиза, снехме отпечатъци от всички възможни повърхности, взехме проби от косми, от влакънца и всякаква друга материя, включително от канала и крановете на мивката, както ви казах. Всичко принадлежеше на жертвата освен един-два случайни отпечатъка. Пипнахме те, казахме си ние, но от базата ни съобщиха, че са на съпруга й. А съотношението между нейните и неговите отпечатъци показва, че може би от пет години не се е прибирал вкъщи. Това нормално ли е?

— Доста време е прекарвал по базите в чужбина — казах аз. — Но всяка година по празниците би трябвало да си е бил вкъщи. При нас се говори, че бракът му не е бил много щастлив.

— Такива хора най-добре да се развеждат — отсече Кларк. — Това не е фатално дори за един генерал, нали така?

— Не съм чувал да е фатално — казах аз. — Или поне вече не е.

Кларк се умълча. Явно мислеше.

— Колко нещастен е бил всъщност бракът им? — запита накрая той. — Достатъчно, за да заподозрем съпруга като извършител?

— Часът на смъртта не отговаря — казах аз. — Той е умрял малко преди нея.

— Дали е имало намесени пари?

— Къщата не е лоша — казах аз. — Сигурно е била нейна.

— А може да си имаме работа с наемен убиец, може убийството да е уредено предварително?

Той вече се хващаше за сламки.

— В такъв случай би трябвало да го е уредил от Германия.

Кларк не каза нищо.

— Кой ви е позвънил, за да му докладвате докъде сте стигнали?

— Вие — каза той. — Преди час.

— Нямам спомен за това.

— Не вие лично — каза той. — Хората ви. Онова черно котенце, с което се запознах на местопрестъплението. Вашата лейтенантка. Бях зает и не можех да говоря. Тя ми даде някакъв номер, на който да й позвъня, но аз го загубих и звъннах на оня, който ми бяхте дали тогава. Защо, да не съм сбъркал нещо?

— Не — казах аз. — Постъпили сте правилно. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Затворихме. Няколко минути седях и мислих, после натиснах интеркома и повиках ефрейтора.

— Обади се на лейтенант Съмър и й кажи да дойде.

Съмър се яви в рамките на десет минути. Беше с камуфлажна униформа; нещо в изражението на лицето и в стойката на тялото й ми подсказваше, че едновременно ме презира и леко се притеснява от мен. Изчаках я да седне и започнах направо:

— Обади се детектив Кларк — казах.

Тя мълчеше.

— Нарушила си изричната ми заповед — казах.

Тя мълчеше.

— Защо? — запитах.

— А ти защо изобщо я издаде?

— Защо според теб?

— Понеже слушаш какво ти нарежда Уилард.

— Длъжен съм. Той ми е командир.

— Не съм съгласна.

— Намираш се в армията, Съмър — казах аз. — Началниците се слушат не само когато сме съгласни с тях.

— Но не сме длъжни да прикриваме безобразия само защото ни е заповядано.

— Напротив, длъжни сме. Така е било винаги, така и ще бъде.

— Да, но не е редно.

— Теб да не са те произвели началник-щаб, че знаеш толкова?

— Не е справедливо спрямо Карбоун и мисис Креймър — каза тя. — Те са невинни жертви.

Замислих се за секунда.

— Защо започна от мисис Креймър? — попитах аз. — Да не смяташ, че е по-важна от Карбоун?

Съмър поклати глава.

— Не съм започнала от мисис Креймър. До нея стигнах, след като вече бях започнала от Карбоун. Прегледах списъците на личния състав и разпечатките от портала и си отбелязах кой е бил в базата по време на убийството и кой не.

— Но нали ми даде цялата документация?

— Да, но най-напред я преснимах.

— Съмър, ти си луда.

— Защо? Понеже не ме е страх, нали?

— На колко си години?

— На двайсет и пет.

— Е, добре — казах. — Догодина ще си на двайсет и шест. Една двайсет и шест годишна чернокожа, уволнена дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. Междувременно пазарът на труда ще бъде залят от безработни заради съкращенията в армията, само че безработни, чиито гърди са обкичени с медали, а джобовете им са пълни с препоръки. И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син?

Тя не отговори.

— Трябваше да оставиш нещата на мен — казах аз.

— Но ти нищо не правеше!

— Радвам се, че си останала с такова впечатление — казах аз. — Това беше идеята.

— Какво?

— Смятам да унищожа Уилард — отвърнах. — Или той, или аз.

Съмър не каза нищо.

— Аз работя за армията. Не за Уилард. Вярвам в армията, не в Уилард. Нямам намерение да го оставя да съсипе всичко.