Лий Чайлд - Врагът

— Става — каза капитанът.

— Неравен терен, може би крикът не е бил закрепен правилно, изплъзнал се е встрани…

— Става — повтори капитанът.

— Ще напиша, че хората ми са докарали джипа на буксир.

— Добре.

— Какъв джип да пиша?

— Какъвто искаш.

— Командирът тук ли е?

— В отпуск е за празниците.

— Кой е той?

— Едва ли го познаваш.

— Ти кажи, пък ще видим.

— Полковник Брубейкър — отвърна капитанът.

— Дейвид Брубейкър? — запитах. — Познавам го. — Което беше вярно донякъде. По-скоро славата му бе стигнала до мен. Брубейкър беше фанатичен поддръжник на специалните части. Ако зависеше от него, всички ние, останалите военни, можехме да си стегнем багажите и да си ходим, оставяйки неговите момчета да бранят света. Може би с няколко хеликоптерни батальона, които да ги разнасят насам-натам. И с една-единствена служба в Пентагона, чиято грижа да бъде да му доставя нужните оръжия.

— Кога ще се върне? — запитах.

— Утре по някое време.

— Ти обади ли му се?

Капитанът поклати глава.

— Той не би пожелал да се замесва в това. Ще откаже да разтоваря с теб. Но след като установим точно какво е естеството на злополуката, ще го накарам да издаде нови правила за безопасност.

— Смазан от джип — казах. — Това е естеството на злополуката. Би трябвало Брубейкър да е доволен. Разделът за безопасност при работа на превозни средства би трябвало да е по-къс от този при боравене с оръжие.

— Къде?

— В полевия наръчник.

Капитанът се усмихна.

— Брубейкър не ползва полеви наръчници — каза той.

— Искам да видя стаята на Карбоун — казах аз.

— Защо?

— За да я прочистя. Ако ще подписвам рапорт за злополука с джип, по-добре да няма изненади после.

Стаята на Карбоун беше като всички останали стаи на хората от отряда му — по същество пригодена за живеене затворническа килия. Представляваше бетонно помещение приблизително два и половина на два, боядисано с латекс, със собствена мивка и тоалетна чиния. Не беше лошо за сержант. Познавах много други сержанти по света, които с удоволствие биха се сменили с него.

Съмър се беше погрижила да опънат полицейска лента пред вратата. Смъкнах я, навих я на руло и я пъхнах в джоба си. После влязох в стаята.

Отряд „Делта“ на специалните части не прилича по нищо на останалите родове войски, що се отнася до дисциплина и униформеност. Отношенията между чиновете са неформални. Отдавна никой не помни как се отдава чест. Спретнатостта не се цени особено. Дори самата униформа не е задължителна. Ако някой си харесва старата, изтъркана камуфлажна куртка, с която е влязъл в казармата, има пълно право да я носи. Ако предпочита маратонки „Найки“ пред войнишките ботуши, негова си работа. Армията може да е закупила четиристотин хиляди пистолета „Берета“, но ако той държи на „Зиг Зауер“, получава „Зиг Зауер“, и толкова.

Така че гардеробът в стаята на Карбоун не беше пълен с чисти, старателно изгладени униформи. В него нямаше купчини тениски, уставно сгънати и подредени под конец. Край леглото не се виждаха лъснати до блясък ботуши. Всичките му дрехи заемаха три четвърти от пространството върху дългия стелаж над войнишкото му легло. Не бяха много. И ако не се брои масленозеленият цвят, те почти по нищо не напомняха на съвременна униформа. Сред тях имаше стари зимни куртки и панталони, войнишки наистина, но каквито отдавна не се ползваха в армията. Части от камуфлажен костюм, силно избелели и без отличителни белези за чин и войскова част. Масленозелена кърпа за глава и няколко зеленикави тениски, станали почти прозрачни от пране. Плюс едно навито МОПОПЛИ — многоцелево олекотено приспособление.

Той пристъпи половин крачка към мен.

— Смяташ, че можеш да ме сриташ, а?

Не се помръднах.

— Мислиш, че съм могъл да пречукам Карбоун. А той е поне два пъти повече войник от теб.

— Няма и да разбереш кога ще ти се случи случка — закани се сержантът с брадата.

Не отговорих.

— Можеш да ми вярваш — каза той.

Извърнах поглед встрани. Вярвах му. Ако от „Делта“ ме бяха набелязали за очистване, нямаше и да разбера кога ще ми се случи случка. Това беше сигурно. Можеше да е след седмици, след месеци, дори след години, но все някога щях да вляза в някоя тъмна уличка, от мрака щеше да се отдели нечия сянка и между ребрата ми щеше да хлътне острието на пехотен нож или вратът ми щеше да изпука и пукотът да отекне между тухлените фасади от двете ми страни, и това щеше да е краят.