Лий Чайлд - Врагът

Не отговорих. Той ми намигна.

— Мисля, че се споразумяхме. Не си бил чак толкова тъп.

Уилард стана, излезе от кабинета ми и затвори вратата след себе си. Седях и наблюдавах как твърдата найлонова тапицерия на стола му възвръща формата си след него. Това ставаше бавно, като поетият въздух тихо съскаше през дупките на шевовете.

Светът се променяше. Цял живот се помнех като единак, но изведнъж бях започнал да усещам самота. Смятах се за циник, но точно в този момент се бях почувствал безнадеждно наивен. И двете ми семейства бяха на път да ме изоставят — едното поради простите, неотменими закони на природата; а другото, понеже ценностите, в които вярвах, изведнъж сякаш бяха започнали да се изпаряват. Бях като човек, който една сутрин се е събудил съвсем сам на необитаем остров, след като през нощта всички останали са го напуснали, като са отмъкнали със себе си и последната лодка. И аз стоях на брега и гледах отдалечаващите се сенки на хоризонта. Изведнъж всички около мен бяха започнали да говорят на езици, които не разбирах. Светът се променяше. А на мен това никак не ми харесваше.

Съмър дойде след три минути. Предположих, че се е крила зад ъгъла, чакайки Уилард да си тръгне. Под мишница носеше дебели свитъци компютърни разпечатки; в погледа й се четяха важни новини.

— Васел и Кумър са идвали отново снощи — каза тя. — Отметнати са в списъците на портала.

— Седни — казах аз.

Тя се поколеба за миг зачудена, после седна на стола, където бе седял Уилард.

— Аз съм вреден за здравето — казах. — Трябва да се пазиш от мен. По-добре стой далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Оказахме се прави — продължих. — Форт Бърд е пълен със срамни тайни. Първо Креймър, сега и Карбоун. Уилард приключва и двата случая, за да спести на армията ненужни изчервявания.

— Той не може да приключи с Карбоун просто така!

— Нещастен случай при тренировка — казах аз. — Спънал се и си ударил главата.

— Какво?!

— С това целял да ме изпита — поясних аз. — Да види дали ще му играя по свирката, или не.

— И ти какво? Ще играеш ли?

Не отговорих.

— Тази заповед е противозаконна — каза Съмър. — Това е самата истина.

— И ти ще я оспориш?

Тя не отговори. Единственият практически начин да се оспори противозаконна заповед е да не се изпълни и после неизпълнилият я да си пробва силите пред неизбежния военен трибунал. Това автоматично превръща конфликта в личен двубой, и то срещу противник, намиращ се далеч по-високо в служебната йерархия, и пред съдия, който си дава сметка, че в армията е за предпочитане заповедите да се изпълняват.

— Така че все едно нищо не се е случило — казах аз. — Донасяш цялата документация по случая и забравяш, че изобщо си чувала за мен, за Креймър и Карбоун.

Тя не отговори.

— Освен това искам да говориш с момчетата, които са били на портала снощи. Ще им кажеш да забравят какво са видели.

Тя седеше, забила поглед в пода.

— После отиваш в офицерския клуб и чакаш следващата задача.

Съмър вдигна лице и ме погледна.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно — казах аз. — Това е заповед.

Тя ме гледаше втренчено.

— Ти не си оня, за когото те смятах.

Кимнах.

— Права си — казах. — Не съм.

Съмър излезе, аз изчаках още минута, за да напусне сградата, и разгънах свитъците, които бе оставила на бюрото ми. Бяха дълги, край нямаха. Намерих страницата, която ме интересуваше, и известно време я гледах втренчено.

Понеже не обичам съвпаденията.

Васел и Кумър бяха влезли през главния портал на Форт Бърд в шест и четирийсет и пет същата вечер, в която бе убит Карбоун. Бяха напуснали базата в десет. Три часа и петнайсет минути — и то точно по времето на смъртта му.

Или точно по време на вечеря.

Вдигнах телефона и позвъних в столовата на офицерския клуб. Един сержант ми каза, че дежурният ще ми се обади след минута. Междувременно звъннах по интеркома на моята сержантка и й наредих да изясни кой заема съответстващия на мен пост във Форт Ъруин и да ме свърже с него. Тя влезе в кабинета ми след четири минути с чаша кафе, очевидно за мен.

— Много бил зает в момента. Щял да се освободи до половин час. Казва се Франц.

— Не може да бъде! — казах аз. — Франц е в Панама. Аз лично се видях там с него.

— Майор Калвин Франц — каза тя. — Това е името, което ми дадоха.

— Я им се обади пак — казах аз. — Провери отново.

Тя остави чашата с кафе на бюрото ми и излезе да говори по телефона. След още четири минути се появи на вратата и ме увери, че информацията й е вярна.