Лий Чайлд - Врагът

— Да — рекох аз. — Точно така.

— Искал си да прикриеш нещо — подметна Уилард. — Какво ли?

Не отговорих.

— Ще ти кажа още един интересен факт — продължи той. — Сержант Кристофър Карбоун беше този, който подаде рапорта срещу теб.

За доказателство той бръкна в джоба си и извади сгънато копие от рапорта. Изглади го с ръце на бюрото и го плъзна към мен. Най-отгоре имаше входящ номер и дата, място и точен час. Датата беше 2 януари, мястото беше комендантството на Форт Бърд, точният час 08:45. Следваха два абзаца клетвена декларация. Прочетох набързо няколко изречения, написани на оня скован, дървен език, на който се пишат служебните рапорти: Аз лично видях как един действащ майор от военната полиция на име Ричър нападна първото цивилно лице, като му нанесе удар с крак в коляното. Веднага след това свое действие същият нападна и второто цивилно лице, нанасяйки му удар с глава в лицето. Доколкото мога да преценя, и двете нападения бяха предприети без видим повод. Не беше налице обективна обстановка, изискваща самозащита от страна на майора.

Отдолу имаше подпис, а под подписа — изписани с печатни букви на ръка името на Карбоун и личния му номер. Беше същият като в служебното му досие. Вдигнах очи към безшумния стенен часовник и си представих как Карбоун се бе изхлузил от бара към паркинга, как ми бе хвърлил един бърз поглед и после се бе смесил с другарите си, които се облягаха на колите и пиеха бира от бутилки. После отново наведох глава, отворих чекмеджето на бюрото си и плъзнах вътре листа хартия.

— „Делта“ по принцип се грижат за своите — каза Уилард. — Това, предполагам, е част от бойната им слава. Как ли ще постъпят сега? Един от техните хора е пребит до смърт, след като е подал рапорт срещу някакъв нафукан майор от военната полиция, а въпросният майор се грижи само за кариерата си, затова не може да обясни къде му се губят два часа точно по времето, когато е станало убийството?

Не казах нищо.

— Командирът на отряд „Делта“ ще получи екземпляр, разбира се — каза Уилард. — Такава е процедурата при дисциплинарни жалби. И разни други хора ще получат екземпляри. Твърде скоро новината ще се разчуе. И хората ще почнат да ми задават въпроси. Какво да им кажа аз тогава? Бих могъл да заявя, че ти в никакъв случай не си заподозрян. Или пък бих могъл да им кажа, че със сигурност си заподозрян, но поради някаква техническа подробност не мога да те пипна. Много ми е интересно как тяхното чувство за справедливост ще подходи към подобна неправда.

Аз мълчах.

— Това е единствената жалба, която Карбоун е подавал някога — продължи той. — За шестнайсет години служба. И това проверих. Не че ми се струва необичайно. Човек като него трябва да умее да си сдържа нервите. На момчетата от „Делта“ няма да им убегне поуката от станалото. Техен другар надига глава за пръв път от шестнайсет години, и ето какво става. Единственото обяснение е, че вие двамата сте имали сметки за уреждане. От това твоята популярност пред тях едва ли ще нарасне особено.

Продължавах да мълча.

— Е, какво да направя? — запита той. — Да ида при тях и да им намекна за някакви технически пречки? Или да се разберем помежду си? Аз да те отърва от „Делта“, а ти да правиш каквото ти кажа.

Не отговорих.

— Аз лично не мисля, че си го убил — каза Уилард. — Дори и ти не би стигнал чак дотам. Но и да го беше направил, нямаше да ме е яд кой знае колко. Педалите в армията трябва да бъдат избивани. На тях не им е мястото тук. Ти просто си го убил по друга причина, това е всичко.

— Хвърляте празни заплахи — казах аз. — Вие така и не ми казахте за жалбата. Не ми я показахте, когато се видяхме вчера. Не ми споменахте име.

— В сержантската столова няма да се впечатлят от доводите ти. Ти си следовател от военната полиция. Това ти е професията. За теб не представлява нищо да измъкнеш едно име от всичките преписки, които си мислят, че водим.

Не казах нищо.

— Събуди се, майоре — каза Уилард. — Влез в час. Твоят Гарбър го няма вече. Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа.

— Допускате грешка — казах аз, — като ме превръщате в свой враг.

Той поклати глава.

— Не съм съгласен. Не допускам грешка. И не те превръщам във враг. Просто въвеждам ред. Един ден ще си ми благодарен. Всички ще сте ми благодарни. Светът се променя. И аз виждам посоката.

Не казах нищо.

— Помогни на армията — каза той. — Така ще помогнеш и на себе си.

Продължих да мълча.

— Е, какво? Споразумяхме ли се?