Лий Чайлд - Врагът

— Какво си правил вчера? — каза той. — Искам пълен рапорт за всичките ти действия. От собствената ти уста.

— Дошли сте да разпитвате мен?

— Именно.

Вдигнах рамене.

— До два часа бях в самолета. После до пет бях с вас.

— И след това?

— В единайсет бях в базата.

— Шест часа? Аз стигнах дотук за четири.

— Сигурно сте шофирали. Докато аз сменях автобуси и спирах коли на автостоп.

— И след това?

— Разговарях с брат ми по телефона.

— Помня го брат ти — каза Уилард. — Работил съм с него.

Кимнах.

— И той го спомена.

— После?

— После разговарях с лейтенант Съмър. На лични теми.

— И?

— Към полунощ откриха трупа на Карбоун.

Уилард кимна и се размърда на стола си. Изглеждаше притеснен.

— Пазиш ли автобусните билети?

— Съмнявам се — казах аз.

Той се усмихна.

— А помниш ли кой те докара до базата?

— Едва ли. Защо питате?

— Защото може да ми потрябва да го знам. За да докажа, че не съм направил грешка.

Замълчах.

— Ти определено направи доста грешки — каза Уилард.

— Така ли?

Той кимна.

— Не мога да реша дали наистина си идиот, или правиш всичко, за да приличаш на такъв.

— Какво правя?

— Нарочно ли се опитваш да дискредитираш армията?

— Моля?

— Какво всъщност става тук, майоре?

— Вие ми кажете, полковник.

— Студената война свърши. Задават се промени. Няма начин статуквото да бъде запазено. Затова всяка част от отбранителната система трябва да намери сили и да понесе с достойнство нужните жертви. И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Сухопътната войска винаги е най-отдолу. Военновъздушните сили си имат своите страхотни самолети. Военноморският флот си има своите подводници и самолетоносачи. Морската пехота си е все така недосегаема. Докато ние сме натикани в калта, и то буквално. Най-отдолу. Армията не е интересна, Ричър. Така поне мислят във Вашингтон.

— Е, и?

— Тоя Карбоун е педи, Ричър. Той е един извратен тип, по дяволите! В елитна част има извратени типове?! Да не смяташ, че това е нещо, с което армията може да се хвали? И то точно в момент като този? Трябваше да го пишеш злополука.

— Нямаше да отговаря на истината.

— На кого му пука!

— Карбоун не е убит заради сексуалната си ориентация.

— Разбира се, че за това е убит.

— Не, знам го със сигурност — казах аз. — Такава ми е професията.

Известно време Уилард ме гледаше мълчаливо и злобно.

— Е, добре — рече накрая той. — Ще се върнем пак на тази тема. Кой освен теб е виждал трупа?

— Хората ми — отвърнах аз. — Плюс една жена подполковник от Центъра по военна психология. И патоанатомът.

Той кимна.

— Ти ще се заемеш с хората си. Аз ще кажа на тая психоложка и на доктора.

— Какво ще им кажете?

— Че това ще го пишем злополука. Те ще ме разберат. Никаква зла умисъл, никакво престъпление. И никакво разследване повече.

— Вие сигурно се шегувате.

— Ти може би смяташ, че армията иска да се разчуе? И то точно сега? Че в „Делта“ служат сексуално извратени типове, което е противозаконно, и че това е продължавало с години? Да не си се побъркал?

— Сержантите настояват за разследване.

— Сигурен съм, че командирът им е на друго мнение. Можеш да ми вярваш. Можеш да си го запишеш на стената.

— Ще трябва да ми издадете официална заповед — казах аз. — Кратка, ясна и конкретна.

— Гледай ме в устата — каза той. — Престани да се занимаваш с тоя педал. Напиши рапорт, че е умрял при нещастен случай. По време на тренировка, на нощно учение, на маневри, докато е бягал за здраве. Каквото ти дойде на ума. Спънал се е и е паднал на главата си. Случаят е приключен. Това ти е официалната заповед.

— Бих желал да я получа в писмен вид.

— Ти няма ли да пораснеш най-после! — сопна се той.

Няколко мига се гледахме мълчаливо над бюрото. Седях неподвижно, а Уилард подскачаше на стола си, гърчеше се и се пипаше. Без да ме вижда, свих дясната си ръка в юмрук. Представих си, че стоварвам юмрука си точно в центъра на гръдния му кош. Предполагах, че мога да спра сърцето му с един удар. И после да го пиша нещастен случай. По време на тренировка или нещо такова. Можех да пиша, че се е упражнявал да сяда и става от стола, при което се е подхлъзнал и е ударил гръдната си кост в ръба на бюрото.

— Кой е точният час на смъртта? — попита той.

— Между девет и десет снощи.

— А ти си бил извън базата до единайсет?

— Вече ме питахте и аз ви отговорих.

— Можеш ли да го докажеш?

Сетих се за часовите на портала. Те ме бяха отметнали.