Лий Чайлд - Врагът

В съзнанието ми отново изплува Карбоун, застанал на метър и половина от сцената в оня стриптийз бар, на по-малко от два метра от голата жена, която се извиваше като змия на лакти и колене, с навирен задник и цици, които се влачеха по пода, Карбоун с ледена бира в ръка, ухилен до уши. Доста странно занимание за един хомосексуалист. Но веднага след това си спомних и разсеяния му поглед, пренебрежителния жест, с който отпрати брюнетката.

— Не знам какъв е бил Карбоун — казах аз.

— Тогава си затваряйте устата — каза той. — Сър.

Отнесох със себе си досието на Карбоун, минах през моргата, повиках Съмър и заедно отидохме да закусим в офицерския клуб. Седнахме на една усамотена маса в ъгъла, далеч от всички останали. Взех яйца с бекон и препечени филийки. Съмър ядеше мюсли със сушени плодове, като все поглеждаше в досието. Аз пиех кафе, а Съмър — чай.

— Патоанатомът твърди, че убийството било дело на хомофоб — каза тя. — Според него нямало никакво съмнение.

— Греши обаче — казах аз.

— Карбоун не е семеен.

— Нито пък аз — отвърнах. — Доколкото знам, и ти също. Ти лесбийка ли си?

— Не.

— Ето, виждаш ли!

— Но и инсценировка да е, все се основава на нещо — каза тя. — Искам да кажа, ако са знаели, че играе хазарт например, са щели да му наврат подписани полици в задника или карти за игра в устата, за да ни накарат да мислим, че е убит заради дългове. Разбираш ли какво имам предвид? Ако няма никакво реално основание, просто не става. Ако се опитват да инсценират мотив, който може да бъде опроверган за пет минути, значи са глупаци, а не хитреци.

— Какво предполагаш?

— Че е бил хомо и някой го е знаел, но че това не е причината за убийството.

Кимнах.

— Това не е причината — повторих аз. — Да кажем, че наистина е бил хомо. Той е във войската от шестнайсет години. Успял е да отърве кожата през седемдесетте и през осемдесетте. Защо чак сега? Нали уж времената се менят, хората са по-толерантни, пък и той се е научил да го прикрива, да ходи в стриптийз барове с колегите си. Няма причина изведнъж някой да се сети и да го пречука. Ако е било заради хомосексуализма, са щели да го направят отдавна. Преди четири години, преди осем, преди дванайсет или шестнайсет. Всеки път, когато е постъпвал в нова част и се е запознавал с нови хора.

— Та каква според теб е била причината?

— Нямам представа.

— Каквато и да е била, със сигурност има някаква срамна тайна. Също като с Креймър в оня мотел.

Кимнах отново.

— Форт Бърд ми изглежда пълен със срамни тайни.

— Мислиш ли, че може затова да си тук? Заради Карбоун?

— Възможно е. Зависи какво се крие зад него.

Възложих на Съмър да състави и подаде от мое име всички необходими уведомления и рапорти и се запътих към кабинета си. Слухът се бе разпространил бързо. В предната стая чакаха трима сержанти от „Делта“, дошли да търсят информация. Бяха типични служители от специалните части — дребни на ръст, жилави, подвижни, леко неугледни, корави като камък. Двамата бяха по-възрастни, третият по-млад. Младият беше с брада. Имаше тен, сякаш току-що се е върнал от някое място с горещ климат. И тримата крачеха нервно пред вратата на кабинета ми. Сержантката с малкото дете им правеше компания. Видя ми се на тръни. Поглеждаше ги така, сякаш всеки момент очакваше да спрат да крачат и да почнат да я бият. В сравнение с тях ми се стори изтънчена. Направо аристократка. Поканих ги в кабинета, затворих вратата и седнах на бюрото, като ги оставих да стоят прави пред него.

— Вярно ли е това за Карбоун? — попита единият от двамата по-възрастни.

— Карбоун е убит — отвърнах аз. — Не знам от кого и защо.

— Кога?

— Снощи, между девет и десет.

— Къде?

— Тук.

— Това е охранявана база.

Кимнах.

— Извършителят не е цивилно лице.

— Чухме, че яко бил накълцан.

— Доста яко.

— Кога ще установите кой го е направил?

— Скоро. Надявам се.

— Имате ли улики?

— Нищо конкретно.

— Когато научите, и ние ли ще научим?

— Държите ли да знаете?

— И още как!

— Защо?

— Много добре разбирате защо — отвърна мъжът.

Кимнах. Хомо или не, Карбоун беше член на най-страховитата команда в света. Приятелите му щяха да отмъстят за него. За момент ми се стори, че едва ли не му завиждам. Ако бяха пречукали мен предишната вечер в гората, беше малко вероятно трима здравеняци да осъмнат на другата сутрин пред нечий кабинет и да тъпчат нервно, жадни за мъст. После ги погледнах отново и си помислих: Който и да го е направш, спукана му е работата. От мен се иска само да им кажа едно име.