Лий Чайлд - Врагът

— Имаш една седмица — каза сержантът с брадата.

— За какво?

— За да докажеш, че не си бил ти.

Не отговорих.

— Избирай — каза той. — Или ни докажи, че си невинен, или гледай да прекараш пълноценно тези седем дни. Не си поставяй амбициозни цели. Не започвай да четеш дълга книга.

Върнах се с хъмъра до службата и го паркирах пред вратата на сградата. Сержантката с малкото дете си беше тръгнала. На нейно място беше дребният мургав ефрейтор, за когото предполагах, че е от Луизиана. Каната за кафе беше студена и празна. На бюрото ми имаше две бележки. Едната гласеше: Обади се майор Франц. Другата: Детектив Кларк позвъни обратно. Вдигнах телефона и най-напред набрах номера на Франц.

— Ричър? — каза той. — Разпитах за дневния ред на танкистите.

— И?

— Нямало такъв. Това е тяхната версия. Сякаш всички са си плюли в устата.

— Но?

— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни глупости. Винаги има дневен ред.

— Е, и? Успя ли да научиш нещо?

— Не бих казал — отвърна той. — Но успях да установя със сигурност, че вечерта на трийсети декември е пристигнал шифрован факс от Германия и че следобед на трийсет и първи са били копирани множество документи, а на първи януари е паднало голямо рязане и изгаряне на хартия. Последното е станало, след като се е разчуло за Креймър. Говорих с човека, който работи на пещта. Изгорил цяло чувалче хартиени ленти, може би около шейсет листа.

— Колко надеждна е линията за шифровани факсове?

— Колко надеждна би трябвало да бъде според теб?

— Извънредно надеждна. Защото единственият начин да си обясня всичко това е, ако дневният ред е бил наистина секретен. Ама наистина, наистина секретен. А ако е бил чак толкова секретен, за какво изобщо им е било да го отпечатват на хартия?

— Това е Дванайсети корпус, Ричър. Тези хора от четирийсет години живеят на фронтовата линия. При тях всичко е секретно.

— Колко души е трябвало да участват в конференцията?

— Проверих в столовата. Поръчани са били петнайсет обяда в хартиени пликове.

— Петнайсет обяда, шейсет нарязани страници, ще рече четири страници дневен ред.

— Така изглежда. И всичко на пепел.

— Не и оригиналът от Германия.

— Оригинала са си го изгорили там, на място.

— Не, аз мисля, че Креймър го е носел със себе си, когато е бил убит.

— Че къде е сега?

— Никой не знае. Изчезнал е.

— Струва ли си да се издири?

— Никой не знае — повторих аз. — Само този, който го е писал, а той е мъртъв. Освен него Васел и Кумър. Те сигурно са го виждали. Може да са участвали в написването.

— Васел и Кумър се върнаха в Германия. Тази сутрин. С първия полет от „Дълес“. Тук, в щаба, стана дума за това.

— Ти срещал ли си някога онзи новия, Уилард? — запитах аз.

— Не.

— Гледай да не го срещаш. Гадно копеле е.

— Благодаря за предупреждението. С какво сме се провинили, та да ни го пратят?

— Нямам представа — казах аз, затворих и набрах номера на детектив Кларк във Вирджиния. Сложиха ме на изчакване. Чу се прещракване, за около секунда чувах глъчка от далечни гласове като в оживен полицейски участък, след което близък глас каза:

— Кларк.

— Ричър — казах на свой ред аз. — От военната база във Форт Бърд. Търсили сте ме.

— Доколкото си спомням, вие сте ме търсили — каза Кларк. — За да ви докладвам докъде сме стигнали. Истината е, че доникъде. Сякаш сме изправени срещу тухлена стена. Бих казал, че се нуждаем от помощ.

— Не мога нищо да направя. Случаят е ваш.

— Така е, уви! — рече той.

— Какво все пак успяхте да научите?

— Нищо и половина. Извършителят е влязъл и излязъл, без да остави каквито и да било следи. Явно е бил с ръкавици. По земята е имало лек скреж. Внесъл е малко кал от пътеката, но няма отпечатъци от подметки.

— Съседите забелязали ли са нещо?

— Повечето не са си били вкъщи или пък са били пияни. Все пак беше Нова година. Пратих хора да поразпитат по улицата, ала засега няма нищо необичайно. Минавали са коли, но това е нормално в новогодишната нощ, когато много хора отиват и се връщат от празненства.

— Някакви следи от гуми по алеята към гаража?

— Никакви, които да ни послужат.

Замълчах.

— Жертвата е убита с железен лост — продължи Кларк. — Вероятно със същия, с който е разбита вратата.

— Така и предположих — казах аз.

— След нанасяне на удара извършителят го е избърсал в килима и го е измил на кухненската мивка. Намерихме следи от кръв в канала. По крановете няма отпечатъци. Пипано е с ръкавици.