Лий Чайлд - Врагът

— Къде се намира барът?

— На половин час от мотела.

— При това положение е отсъствала поне един час.

— Не е невъзможно.

— Била ли е в бара точно в полунощ? Когато хората се хващат за ръце и пеят „За старото приятелство“? Който е бил край нея, би трябвало да си спомни.

— Присъствалите твърдят, че Нортън била с тях в полунощ. Но тя може да се е върнала дотогава. Оня хлапак от мотела казва, че хъмърът потеглил в единайсет и двайсет и пет. Значи спокойно е могла да се върне, дори е имала пет минути в повече. И всичко е щяло да изглежда напълно естествено. Нали разбираш, малко преди дванайсет всички отново се събират около масата и чакат часовника. И тогава партито започва отначало.

Не казах нищо.

— Тя може да е взела куфарчето, за да го прочисти от улики. Може телефонният й номер да е бил записан на листче заедно с името й. Може Креймър да е носил нейна снимка. Или да си е водил дневник. Във всеки случай тя не е искала да стане скандал. Но след като си е взела онова, което й е трябвало, спокойно е могла да го върне, като са й го поискали.

— Откъде Васел и Кумър са знаели от кого да го поискат?

— В армията е трудно да се прикрие една дългогодишна връзка.

— Нещо не е точно — казах аз. — Ако са знаели за Креймър и Нортън, защо им е трябвало да ходят до къщата във Вирджиния?

— Е, добре, да кажем, че не са знаели със сигурност. По-скоро са го усещали, смятали са го за една възможност. Може би не и първата, която им е дошла наум. Може тогава да са си мислели, че връзката е прекъсната.

Кимнах.

— Какво бихме могли да изкопчим от нея?

— Например да получим потвърждение, че Васел и Кумър са уредили снощи куфарчето да им се предаде. Това ще докаже, че са го търсили, тоест замесени са в убийството на мисис Креймър.

— Но те не са се обаждали на никого от хотела, а не са имали време, за да отидат дотам лично. Така че не виждам как са могли да бъдат замесени. Какво още можем да изкопчим?

— Можем да разберем със сигурност какво е станало с дневния ред. Да кажем, че Васел и Кумър са си го получили обратно. В такъв случай армията поне ще си отдъхне, че някой журналист няма да го изрови от боклука.

Кимнах. Не казах нищо.

— Може и Нортън да го е видяла — продължи Съмър. — Може да го е прочела. И тогава би могла да ни каже за какво е всичко това.

— Звучи примамливо.

— И е.

— Не мога ли просто да ида при нея и да я попитам?

— Ти си от Сто и десета част. Можеш да питаш всекиго за всичко.

— Трябва обаче да се пазим Уилард да не надуши.

— Нортън не знае, че той ти е забранил да ровиш.

— Знае. Казал й е след историята с Карбоун.

— Мисля, че все пак трябва да говорим с нея.

— Няма да е лесно — рекох. — Тя сигурно ще се засегне.

— Само ако възприемем грешен подход.

— А какъв шанс имаме да налучкаме правилния?

— Може да успеем да насочим разговора накъдето искаме. Като се възползваме от чувството й за срам. Тя няма да иска тази история да се разчуе.

— Не бива да я притискаме много, за да не се обади на Уилард.

— Теб страх ли те е от него?

— Страх ме е от това, което може да ни причини от висотата на служебното си положение. Едва ли ще имаме полза, ако ни премести в Аляска.

— Ти решаваш.

Известно време мълчах и мислех. Сетих се за книгата на Креймър. Сега за нас бе настъпил 13 юли 1943 г. В известен смисъл бяхме в положението на Александър Василевски — съветския маршал, решил изхода на битката при Курск. Ако в тази минута вземехме решение за атака, трябваше да нанесем удара с всички сили, да настъпваме решително и да не се отказваме, докато не смажем врага. Ако дори за миг се оставехме да ни завре в калта или се забавехме да си поемем дъх, той щеше да контраатакува и да ни прегази.

— Е, добре — казах аз. — Да действаме.

Открихме Андрея Нортън във фоайето на офицерския клуб и аз я запитах дали би ни отделила една минута за разговор в кабинета си. По погледа й видях, че се чуди защо ли ни е потрябвала отново. Казах й, че въпросът е деликатен и поверителен, от което учудването й само се увеличи. Явно Уилард я бе уверил, че случаят „Карбоун“ е приключен, и тя не се сещаше за какво друго бихме могли да я питаме. Но все пак се съгласи да ни приеме. Щеше да ни чака в кабинета си след трийсет минути.

Двамата със Съмър прекарахме трийсетте минути до срещата в моя кабинет, преглеждайки списъците на лицата, които са били в наличност и в разход по време на убийството на Карбоун. Разпечатката беше поне десетина метра дълга, а нагъната като акордеон беше дебела колкото палеца ми. На всеки ред с бледи мастилени точки от принтерна лента беше отпечатано по едно име със съответния чин и номер. Отстрани почти до всяко име имаше отметка.