Лий Чайлд - Врагът

— В „Арлингтън“ — каза тя. — Къде, ако не във военното гробище?

— Но то е на петстотин километра оттук!

— Горе-долу. По права линия.

— Защо тогава са дошли да вечерят в базата?

— Не ми казаха — отвърна Нортън.

Аз замълчах.

— Друго? — запита тя.

Поклатих глава.

— В мотел значи — каза тя. — Приличам ли ви на жена, която би приела среща с мъж в мотел?

Не отговорих.

— Свободни сте — каза тя.

Станах. Съмър също. Взех куфарчето на Креймър от средния стол и излязох от стаята. Съмър ме следваше по петите.

— Вярваш ли й? — запита ме Съмър.

Двамата седяхме в хъмъра пред Центъра по психология. Двигателят работеше на празен ход и през отворите за отоплението влизаше горещ, застоял въздух, който миришеше на дизелов пушек.

— Абсолютно — казах аз. — Повярвах й още като видях, че не поглежда към куфарчето. Ако го беше виждала преди, сигурно щеше да се стегне. А това за мотела е извън всякакво съмнение. Такава, за да я съблечеш, ще ти трябва най-малко апартамент в „Риц“.

— Е, какво научихме от целия разговор?

— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо.

— Не. Научихме, че Форт Бърд е извънредно привлекателно място, така поне изглежда. Васел и Кумър непрекъснато си намират поводи да ни навестяват.

— Е, това го знам тъй или иначе.

— И че Нортън смята, че сме едно семейство.

— Какво можеш да очакваш от офицер!

— Двамата с теб също сме офицери.

Кимнах.

— Четири години съм бил в „Уест Пойнт“ — казах. — Би трябвало да ги разбирам тези неща. Може би трябваше да си сменя името и да започна отново като редник. Досега щяха да са ме повишили в сержант. Или дори в главен сержант. Де да беше така!

— А сега какво?

Погледнах часовника си. Наближаваше десет.

— Сега ще спим — казах. — А утре рано-рано тръгваме да търсим кофичка от кисело мляко.

Аз самият никога не бях ял кисело мляко, но бях виждал други да ядат и имах смътна представа, че се продава в малки кофички, около пет сантиметра в диаметър, което означаваше, че на квадратен метър се събират малко повече от триста кофички. Общата площ на Форт Бърд беше четиристотин квадратни километра, следователно в нея можеха да се разпръснат към 120 милиарда кофички. Да се намери сред тях точно определена кофичка беше задача, сравнима с намирането на конкретна спора антракс в рамките на футболен стадион. Успях да направя тези пресмятания, докато си вземах душ и се обличах в пълния мрак преди зазоряване.

После седнах на леглото и зачаках небето да просветлее. Нямаше смисъл да излизам още сега и да пропусна шанса си от едно на сто и двайсет милиарда само защото не виждам в тъмното. Затова пък, както си седях, изведнъж ми хрумна, че ние бихме могли да подобрим значително този шанс, стига да търсехме интелигентно и на подходящи места. Човекът с киселото мляко явно бе стигнал от точка А до точка Б. Ние знаехме къде се намира точка А — там, където бе убит Карбоун. Докато точка Б най-вероятно беше дупка в телената ограда или място в близост до някоя от основните сгради на базата. Така че, ако играехме умно, можехме да сведем милиарда до милион и да намерим онова, което търсехме, за някакви си стотина години, вместо за хиляда.

Освен ако междувременно някоя изгладняла миеща се мечка не бе отмъкнала кофичката в дупката си като скромна закуска.

Със Съмър се срещнахме в автопарка на военната полиция. Тя беше бодра и пълна със сили, но и двамата мълчахме. Нямаше нищо за казване, освен че задачата, с която се бяхме нагърбили, си беше направо невъзможна. Само че не искахме да си го признаем на глас. Затова и не ни беше до приказки. Качихме се в един хъмър и потеглихме. Този път карах аз за разнообразие, като маршрутът беше същото триминутно разстояние, което бях изминал преди трийсетина часа.

Според брояча на хъмъра бяхме изминали два километра и половина, а според бордния компас се бяхме движили на запад и после на юг, когато пристигнахме на местопрестъплението. По стволовете на дърветата все още висяха парчета жълта лента, с която военните полицаи бяха опасали периметъра. Паркирахме на десетина метра встрани от пътя и слязохме от джипа. Аз се покачих на предния капак и седнах на покрива над стъклото. Известно време се взирах на запад и на север, после се обърнах назад и се загледах на изток и юг. Беше студено. Духаше остър вятър. Пейзажът беше кафеникав, мъртъв и безкраен. Слънцето се бе подало над хоризонта, бледо и хилаво.

— Накъде е тръгнал според теб? — извиках аз.