Лий Чайлд - Врагът

Но след това погледът ми се върна и се задържа върху предмета. По чисто животински инстинкт.

Предметът приличаше на змия. Онази част от мозъка ми, която бях наследил от влечугите, прошепна: змия, и по нервните ми влакна мигновено протече електрически импулс от чист, примитивен страх — същия страх, благодарение на който прадедите ми бяха съумели не само да оцелеят, но и да еволюират през хилядолетията. Всичко протече за част от секундата. После затихна. Модерната, образована част от мозъка ми се намеси и каза само: през януари тук няма змии, приятел. Много е студено. Изпуснах въздуха от дробовете си, направих крачка напред, после се спрях и отново погледнах нататък. Този път от любопитство.

В сухата трева наистина се бе проточил закривен черен предмет. Войнишки колан? Градински маркуч? Ала предметът лежеше на земята някак тежко, беше потънал дълбоко сред твърдите кафеникавите стъбла, по-дълбоко, отколкото ако беше направен от гума, плат или кожа. Явно беше масивен. Така и трябваше да бъде, след като бе прелетял толкова голямо разстояние от пътя. Значи сигурно беше нещо от метал. И то плътен, не тръбен. Затова ми беше непознат на вид. В армията почти няма метални предмети със закривена форма.

Тръгнах към него. Приближих се. Коленичих.

Беше железен лост.

Черен, лъскав, в единия си край зацапан със спечена кръв и косми.

Останах да пазя находката си и пратих Съмър да вземе джипа. Сигурно бе тичала през целия път дотам, защото се върна по-рано, отколкото я очаквах, все още задъхана.

— Имаме ли торбички за улики? — запита тя.

— Това не е улика — отвърнах аз. — При злополука не се търсят улики.

— Не смятам да го предавам в съда — каза Съмър. — Просто не желая да оставям отпечатъци по него, че на Уилард да му хрумне някоя умна идея.

Тя провери в багажника на джипа.

— Няма торбички — установи разочаровано.

Замислих се. Обикновено се внимава веществените доказателства да не се замърсят с чужди отпечатъци, косми и друга материя, за да не се подвежда следствието. Ако объркаш нещо, прокурорите ще те изядат. Но този път причините да внимаваме бяха по-различни. Тъй като Уилард ми дишаше във врата, ако вземех, че обърках нещо, можеше да се окажа право в затвора. Средство, мотив, възможност, а сега и отпечатъците ми върху оръжието на убийството — нещата му се нареждаха идеално. Ако версията за злополука при тренировки се издънеше, той щеше да се хване за първото обяснение, което му се изпречеше на пътя.

— Можем да доведем специалист — каза Съмър. Беше застанала непосредствено зад мен. Усещах присъствието й, без да я виждам.

— Не можем да намесваме никого — казах аз. — Съвестно ми е, че и теб набърквам.

Тя пристъпи до мен и клекна. Разгърна тревата, за да погледне отблизо.

— Не го пипай — казах аз.

— Нямам такова намерение — отвърна тя.

Двамата клечахме един до друг и оглеждахме оръжието. Беше най-обикновен лост за разковаване на сандъци, изработен от осмоъгълен стоманен прът. Имаше вид на качествен инструмент. При това беше нов, покрит с лъскава черна боя, с каквато обикновено се боядисват яхти и коли. По форма напомняше на алт саксофон. Тялото му беше около деветдесет сантиметра, леко S-образно. В единия си край беше едва чупнато, а в другия по-извито, с което наподобяваше главна буква J. И двата края бяха сплеснати и разцепени по средата, за да вадят пирони. Като цяло формата на инструмента беше издължена, проста и брутална в своята ефикасност.

— Не е ползван много — каза Съмър.

— Никак — отвърнах аз. — Не и по предназначение.

Изправих се.

— Няма смисъл да го проверяваме за отпечатъци — казах. — Оня положително е бил с ръкавици, когато е замахвал с него.

Съмър също се изправи и застана до мен.

— Няма смисъл да вземаме и кръвна проба — добави тя. — Можем да сме сигурни, че кръвта е на Карбоун.

Не отговорих.

— Не можем да го оставим да се търкаля тук — каза Съмър.

— Така е — отвърнах аз. — Нямаме право.

Наведох се и развързах дясната си обувка. Изтеглих връзката и съединих двата й края в моряшки възел. Получи се примка, дълга около две педи. Навих я около дясната си длан и прекарах свободния й край през изсъхналата трева, докато закачи върха на лоста. После стиснах ръката си в юмрук и внимателно повдигнах тежкия лост, като горд въдичар, който показва току-що уловена риба.

— Да вървим — казах и носейки желязото провесено на връзката, закуцуках към хъмъра. Когато стигнах, обувката ми се бе изхлузила наполовина. Седнах максимално навътре до скоростния лост и подпрях находката между седалката и арматурното табло така, че да не се докосва до дрехите ми.