— Накъде? — запита Съмър.
— Към моргата — казах аз.
Надявах се, че патоанатомът и хората му ще са излезли на закуска, но всички бяха по местата си и работеха. Докторът ни засече във фоайето. Беше се запътил нанякъде, с папка в ръка. Загледа се първо в нас, после в трофея, който висеше от ръката ми. Нужна му бе половин секунда, за да разбере какво е това, и още половин, за да си даде сметка в каква конфузна ситуация сме се озовали всички.
— Можем да наминем по-късно — казах аз. Когато те няма.
— Не — каза докторът. — Да идем в кабинета ми.
Той тръгна напред. Беше нисък, мургав и късокрак, енергичен и компетентен, малко по-възрастен от мен. Изглеждаше симпатичен. Освен това нямаше вид на глупак. Лекарите по принцип не са глупаци. Науката им е доста сложна, трябва да знаят много неща, за да се справят с професията си.
Предполагах освен това, че е и етичен. Повечето медици, с които се бях срещал, бяха етични. По нагласа са хора на науката, а един учен успява да запази здрав интереса си към фактите и истината. Или поне интелектуалното си любопитство. Което ни беше от полза, тъй като от отношението на този мъж зависеше много. Той можеше или да се отдръпне и да не ни пречи, или с едно телефонно обаждане да провали всичко.
Кабинетът му представляваше правоъгълно помещение, пълно с метални армейски бюра и кантонерки. Нямаше почти никакво свободно място. По стените висяха дипломи в рамки. Лавиците бяха отрупани с книги и наръчници. Не се виждаха буркани с човешки органи. Никакви гадости във формалдехид, които да издават професията на обитателя. Приличаше на кабинета на който и да било военен адвокат, само че дипломите по стената бяха от медицински колежи, а не от юридически.
Докторът седна върху въртящия се стол. Постави папката върху бюрото. Съмър затвори вратата и се облегна на нея. Аз бях застанал по средата на стаята, а лостът висеше от ръката ми. Мълчахме и се споглеждахме. Изчаквахме да видим кой ще направи първия ход.
— Карбоун е загинал при нещастен случай по време на тренировка — каза накрая докторът, с което премести царската си пешка с две квадратчета напред.
Кимнах.
— Спор няма — казах аз, премествайки своята пешка.
— Радвам се, че по този пункт нямаме разногласия — каза той. Но тонът му говореше друго: Как може човек да повярва на подобна дивотия?
Чух как зад гърба ми Съмър въздъхна с облекчение. В негово лице имахме съюзник. Но съюзник, който държеше да запази дистанция. Съюзник, който щеше да се прикрива зад сложни игри и увъртания. Не че можех да му се сърдя. Човекът дължеше на армията години служба заради това, че му бе платила обучението. И трябваше да внимава. Той беше наш съюзник, но ние бяхме длъжни да зачитаме желанията му.
— Карбоун е паднал и си е ударил главата — казах аз. — Случаят е приключен. Нещастна случайност, всички много съжаляваме.
— Но?
Повдигнах малко лоста.
— Мисля, че си е ударил главата ето върху това.
— Три пъти? — попита докторът.
— Да кажем, че е отскочил. Да кажем, че под нападалите листа е имало сухи клонки, които са пружинирали като трамплин.
Докторът кимна разбиращо.
— Не е изключено теренът да е бил тъкмо такъв, все пак е зима.
— Смъртоносна комбинация — добавих аз.
Свалих леко ръката си с лоста и зачаках.
— Защо го донесохте? — попита докторът.
— В случай че стане нужда от допълнителни доказателства — казах аз. — Все пак, който го е оставил така да се валя по земята, та Карбоун да си удари главата в него, трябва да бъде най-строго смъмрен за своето нехайство.
Докторът отново кимна.
— Безразборното изхвърляне на боклук е сериозно нарушение.
— Особено в американската армия — добавих аз.
— Какво искате от мен? — запита той.
— Нищо — отвърнах аз. — Тук сме, за да си помагаме. След като случаят така и така е приключен, решихме, че едва ли ще искате да си губите времето с някакви тъпи гипсови отливки. От раната на главата, нали разбирате? Рекохме си, че сега спокойно можете да ги изхвърлите на боклука.
Докторът кимна за пореден път.
— Защо не ги изхвърлите вместо мен? — каза той. — Вместо да се разкарвам…
Той поседя известно време дълбоко замислен. После прибра папката, отвори някакви чекмеджета и застла бюрото си с листове бяла хартия, върху които подреди половин дузина предметни стъкла.
— Това нещо изглежда доста тежко — каза той.
— Така е — съгласих се аз.
— Защо не го оставите някъде? — рече той. — Да не ви тежи.
Читать дальше