Лий Чайлд - Врагът

— Това лекарски съвет ли е?

— Може да си разтегнете някоя мускулна връзка.

— Къде да го сложа?

— Ако видите наоколо някоя равна повърхност…

Пристъпих и внимателно положих лоста на бюрото му, върху хартията с предметните стъкла. Размотах връзката си за обувки и развързах моряшкия възел. Коленичих и най-спокойно си навървих обувката. Затегнах връзката и я завързах на клуп. Вдигнах глава тъкмо когато докторът посягаше към едно от предметните стъкла. Взе го и изстърга с него част от спечената кръв с косми по накрайника на лоста.

— По дяволите? — възкликна той. — Изцапах хубавото стъкълце. Колко съм небрежен!

Докато го гледахме, той повтори същата небрежност с още пет предметни стъкла.

— Дали ни интересуват отпечатъци от пръсти? — запита той.

Поклатих глава.

— Предполага се наличие на ръкавици — казах.

— Мисля, че все пак трябва да проверим. Проявеното нехайство е причинило смърт.

Докторът отвори още някакво чекмедже и нахлузи на ръката си бяла хирургическа ръкавица. От края й се изплъзна миниатюрно облаче талк. После той вдигна лоста и го изнесе от стаята.

Върна се след по-малко от десет минути. Ръкавицата още беше на ръката. Лостът беше идеално измит, черната боя лъщеше. Можеше да мине за съвсем нов.

— Няма отпечатъци — каза той.

Пусна лоста на стола си, дръпна едно от големите чекмеджета на кантонерката и измъкна отвътре проста картонена кутия. Отвори я и извади две тебеширено бели гипсови отливки. И двете бяха дълги по около педя и на гърба им с черен флумастер пишеше Карбоун. Едната беше позитив, получена чрез нанасяне на мокър гипс върху раната. Другата беше негатив, получена чрез вземане на отпечатък от позитивната. Негативната възпроизвеждаше формата на раната, нанесена с оръжието, а позитивната — формата на самото оръжие.

Докторът постави позитивната отливка на стола до железния лост. Изравни краищата им успоредно един с друг. Отливката беше дълга петнайсетина сантиметра, бяла и леко нащърбена при снемането, но иначе абсолютно идентична с гладката черна стомана. Без разлика. Същото сечение, същата дебелина, същите очертания.

След това докторът постави негатива върху бюрото си. Беше малко по-голям от позитива и с доста по-неправилна форма. Точно копие на раните по темето върху разбитата глава на Карбоун. Той хвана лоста и го повдигна. Прецени тежестта му. Изравни го с раната. Като го движеше плавно и полека, едва-едва го наложи върху отливката. Веднъж. Втори път. Трети път. Третата и последна рана беше най-ясно очертана. Продълговата вдлъбнатина в гипса, между сантиметър и половина и два широка, в която върхът на лоста пасна идеално.

— Ще проверя кръвта и космите — каза докторът, — но вече знам какъв ще бъде резултатът.

Той отдели лоста от отливката и отново го долепи до нея. И този път лостът пасна идеално и докрай в очертанията на раната. Докторът го повдигна в дланта си сякаш за да го претегли на ръка. После го стисна за по-изправения край и замахна с него като играч на бейзбол, който отбива трудна висока топка. После пак, още по-силно, с рязък, отсечен замах. Лостът беше твърде голям и тежък в ръцете му. С мъка успяваше да го удържи.

— Извършителят е бил много силен — каза той. — С убийствен замах. Едър и висок, десняк, в отлична физическа форма. Но сигурно в базата има много хора, които отговарят на това описание.

— Няма извършител — казах. — Карбоун е паднал на главата си.

Докторът се усмихна за миг, докато балансираше лоста върху дланта си.

— За инструмент е направо красив — отбеляза той. — Не ви ли се струва някак странно?

Разбрах какво иска да каже. Беше съвършено оформено парче стомана, с всичко необходимо и без нищо излишно. По това приличаше на други съвършено оформени неща: на полицейския модел „Колт“, на пехотен нож или на хлебарка. Докторът плъзна лоста в дългото метално чекмедже. Той изстърга по дъното и после глухо тупна вътре.

— Ще го съхранявам тук — каза човекът. — Така ще е в безопасност. Стига да нямате нищо против.

— Става — казах аз.

Той затвори чекмеджето.

— Вие десняк ли сте? — запита ме.

— Да — отвърнах аз. — Десняк съм.

— Полковник Уилард каза, че вие сте го убили — каза докторът. — Но аз не му повярвах.

— Защо?

— Много се изненадахте, като видяхте кой е — обясни той. — Когато го обърнах с лице към вас. Реагирахте много спонтанно. Това е нещо, което не може да се симулира.

— А казахте ли това на Уилард?