Лий Чайлд - Врагът

Той помисли малко. Беше въоръжен. Помощниците му също. Докато ние не бяхме. Но явно не желаеше да стреля по хора насред оживено летище. Не и по невъоръжени колеги. После щеше да му тежи на съвестта. А и щеше да изпише кофи мастило, за да дава обяснения. От друга страна, не желаеше и юмручен брой. Бяхме трима на двама, но аз бях прекалено едър, а Съмър — съвсем дребна. Силите бяха неравностойни.

— Обещавате ли? — каза той.

— Обещавам — излъгах аз.

— Да вървим тогава.

Предишния път офицерът бе тръгнал напред, а двамата му подчинени бяха застанали от двете ми страни. Много се надявах и този път да повторят схемата. Предполагах, че двамата по-младши се смятат за страшно печени и като че ли не бяха твърде далеч от истината, но повече ме тревожеше началникът им. Той наистина ми изглеждаше печен. Само дето нямаше очи на тила си. Затова толкова се надявах да тръгне напред.

Така и стана. Двамата със Съмър застанахме един до друг с чантите в ръце, а кандидат-офицерите се строиха на една крачка зад нас и встрани, така че цялата група образуваше нещо като клин. Офицерът ни поведе напред. Мина през изхода и излезе на студа. Зави към служебния паркинг, където бяха оставили колата си и предишния път. В два сутринта пътищата към летището бяха пусти. Лампите на високите стълбове хвърляха широки кръгове мъртвешки жълта светлина. Беше валяло. Асфалтът беше мокър.

Пресякохме локалното платно за таксита и разделителната полоса към навесите за автобуси. Вляво различих силуета на големия надземен гараж, а най-вдясно на паркинга се виждаше самотен зелен шевролет каприс. Насочихме се право към него. Вървяхме по платното за коли. През всеки друг час от деня може би веднага щяхме да бъдем прегазени от профучаващите автомобили. Но по това време наоколо беше тихо и безлюдно.

Пуснах чантата си на асфалта и с две ръце изтласках Съмър встрани. Тя залитна и падна на земята. Заковах се на място и забих десния си лакът в лицето на следващия ме отдясно. Без да отлепвам краката си от земята, забих другия си лакът в левия. Отстрани сигурно съм изглеждал като човек, правещ някакво твърде енергично упражнение за раздвижване на мускулите. Пристъпих напред тъкмо в мига, когато офицерът, стреснат от шума, се извърна към мен, за да получи един ляв прав в гръдния кош. Понеже и двамата се движехме един към друг, масата на телата ни се прибави към силата на удара, който сигурно здравата му разбърка вътрешните органи. С десен юмрук в челюстта го повалих в безсъзнание на земята. После се извърнах, за да видя какво правят подчинените му. Лежаха по гръб. Лицата им бяха окървавени. С разбити носове, може би и с разклатени зъби. Погледите им изразяваха смайване и шок. Бяха зашеметени. Това ме зарадва. Те може да бяха добри, но аз бях по-добрият. Погледнах и офицера. Той също не бързаше заникъде. Приклекнах до помощниците и извадих двете берети от кобурите им. После отидох при началника и прибрах и неговата. През халките за спусъка нанизах и трите на показалеца си. После със свободната си ръка опипах джобовете им за ключовете от колата. Намерих ги у десния кандидат-офицер. Подхвърлих ги на Съмър. Тя вече се бе надигнала. Изглеждаше леко замаяна.

Подадох й трите пистолета и повлякох офицера за яката към най-близкия навес за автобуси. После повторих операцията с двамата му помощници. И тримата бяха в съзнание, но зашеметени. Един силен удар в главата има много по-сериозни последици в реалния живот, отколкото на кино. Аз също дишах тежко. Адреналинът ме помпаше отвътре. Нещо като забавена реакция. Всяко сбиване има почти еднакъв ефект и за двете страни.

Приклекнах до офицера.

— Извинявам се, шефе — казах, — но ми се изпречи на пътя.

Той не продума. Лежеше и ме гледаше. На лицето му бяха изписани гняв, шок, объркване, наранена гордост.

— Виж какво сега — продължих аз. — Слушай ме внимателно. Не сте ни виждали. Изобщо не сме минавали оттук. Чакали сте ни с часове, но не сме се появили. А като сте се върнали на паркинга, сте видели, че някой ви е откраднал колата. Това е, което е станало, ясно ли е?

Той се опита да каже нещо, но езикът не го слушаше.

— Разбирам те — казах аз. — Звучи доста тъпо и те кара да се чувстваш като идиот. Но пък по-добре ли ще бъде да си признаеш, че си ни оставил да избягаме? Че не си ни сложил белезниците, както ти е било наредено?

Никакъв отговор.

— Та ето какво ще кажеш: не си ни виждал, не сме дошли, а колата ти е била открадната. В противен случай ще пусна слух, че лейтенант Съмър те е подредила така. Четирийсет килограма момиче. Сама срещу трима. Сигурен съм, че на някои хора много ще им хареса. Направо ще се побъркат. А сигурно знаеш, че тръгне ли веднъж приказка, няма отърване.