Лий Чайлд - Врагът

Паркирахме колата зад стриптийз бара, за да не се вижда от шосето, и се отправихме към закусвалнята. Прозорците й бяха запотени от парата. Вътре ярки лампи грееха с топла светлина. Гледката напомняше картина на Едуард Хопър. Моята сержантка беше сама в едно сепаре в дъното. Влязохме и седнахме до нея. Тя вдигна от пода пазарска торба, пълна с разни неща.

— Да караме поред — каза тя и бръкна в торбата. Извади един патрон и го постави изправен на масата. Беше деветмилиметров, система „Парабелум“. Стандартен боеприпас на НАТО. С метална риза. За пистолет или лек автомат. Върху лъскавата месингова гилза имаше някакви драскотини. Вдигнах го от масата. Върху метала беше гравирана дума. По-скоро име. Ричър.

— Патрон с моето име — констатирах аз.

— От отряда „Делта“ — каза тя. — Доставен на ръка. Вчера.

— От кого точно?

— От младия, с брадата.

— Много мило — казах аз. — Напомни ми да го сритам едно хубаво.

— Не се шегувайте — каза тя. — Направо са бесни.

— Сбъркали са човека.

— Можете ли да го докажете?

Замислих се. Да знаеш нещо и да го докажеш са две различни неща. Пуснах патрона в джоба си и сложих длани на масата.

— Може и да мога — отвърнах.

— Тогава сигурно знаете кой е убил и Карбоун?

— Да караме поред — продължих аз.

— Ето ви парите — каза сержантката. — Само толкова можах да събера. — После бръкна в чантата си и постави на масата четирийсет и седем долара.

— Благодаря — казах аз. — Приеми, че ти дължа петдесет. Три долара лихва.

— Петдесет и два — каза тя. — Не забравяйте бавачката.

— Какво още ми носиш?

Сержантката извади от торбата топче нагъната на хармоника принтерна хартия, разграфена на бледосини редове и с перфорации в двата края. От горе до долу с цифри. Телефонни номера.

— Разпечатката от централата — каза тя и ми подаде откъснато листче от армейски бележник с написан на ръка телефонен номер. Кодът за набиране беше 202. Вашингтон. — Хотел „Джефърсън“.

Дойде ред на поомачкано руло хартия от факс.

— Досието на майор Маршъл — каза тя.

После на масата се появи армейски телефонен указател. Дебел, зелен, с номерата на всички американски военни обекти по целия свят. После още едно руло хартия от факс. Записките от разпитите на съседи, които й бе изпратил детектив Кларк. От Грийн Вали навръх Нова година.

— Франц от Калифорния каза, че това ви трябвало — обясни тя.

— Чудесно — казах аз. — Много благодаря за всичко.

— Да разберете, че наистина съм по-добра от ефрейтора. И да не забравите да го кажете където трябва, като започнат съкращенията.

— Непременно — обещах аз.

— Няма нужда — рече тя. — След като го казвате вие, най-много да ми навреди. Пък и дотогава може да сте умрели или в затвора.

— Щом ми донесе всичко това — казах аз, — значи още вярваш в мен.

Тя не отговори.

— Та къде са паркирали колата Васел и Кумър? — запитах аз.

— На четвърти ли? Никой не може да каже със сигурност. Първият нощен патрул е забелязал щабна кола, оставена чак в края на паркинга. Но не можели да се закълнат, че наистина е била тяхната. Не са видели номера. А вторият патрул не помнеше нищо. Между показанията им има противоречие.

— Какво точно е видял първият?

— Той я описа като щабна кола.

— Черен „Мъркюри Гранд Маркиз“?

— Нещо черно, и толкова — каза тя. — Но пък всички щабни коли са или черни, или зелени.

— Само дето тая била в края на паркинга.

Тя кимна.

— Най-накрая, сама. И вторият патрул не може да го потвърди.

— Разбра ли къде е бил майор Маршъл на втори и трети?

— Това беше по-лесно. Има издадени два ваучера за пътуване. До Франкфурт на втори с връщане на следващия ден.

— Една нощувка в Германия?

Тя отново кимна.

— Отишъл е и се е върнал.

Известно време и тримата седяхме мълчаливо. Съдържателят се приближи до нас с бележник и молив. Погледнах менюто и купчинката банкноти на масата и си поръчах кафе и пържени яйца, за по-малко от два долара общо. Съмър схвана намека и си поръча сок с бисквити. Беше най-евтиното, което можехме да си позволим, за да не умрем от глад.

— Свършихте ли с мен? — запита сержантката.

Кимнах.

— Благодаря ти. Наистина.

Съмър стана, за да й направи място да мине.

— Целуни детето от мен — казах аз.

Сержантката не каза нищо. Гледаше ни, цялата кости и сухожилия, корава като камък.

— Майка ми почина току-що — казах аз. — Един ден и твоят син ще преживее сутрин като тази.

Тя кимна още веднъж, обърна се и тръгна към вратата. Минута по-късно я видяхме в пикапа й — малка самотна фигурка зад волана на голямата кола. Даде газ и потегли в сутрешната мъгла. Димът от ауспуха й я следва известно време, после се разпръсна във въздуха и изчезна.