Лий Чайлд - Врагът

Той мълчеше.

— Избирай — отсякох аз.

Сви рамене, но не каза нищо.

— Извинявам се — рекох. — Най-искрено.

Оставихме ги, грабнахме чантите и хукнахме към колата. Съмър отключи, качихме се и тя запали двигателя. Включи на скорост и потегли.

— Карай бавно — казах й аз.

Изчаках да се изравним с навеса за автобуси, свалих прозореца и изхвърлих трите берети на тротоара. Историята нямаше да звучи правдоподобно, ако наред с колата им бяха задигнали и оръжието. Пистолетите изчаткаха по цимента в близост до тях, те се надигнаха на колене и лакти и запълзяха да си ги приберат.

— А сега дай газ — казах аз.

Съмър настъпи педала, гумите изсвистяха и след две секунди бяхме извън обсега на пистолетите. Тя продължи да натиска газта и шевролетът напусна района на летището със сто и четирийсет километра в час.

— Добре ли си? — попитах.

— Засега — отвърна тя.

— Съжалявам, че те блъснах.

— Трябваше просто да побегнем — каза тя. — В терминала щяхме лесно да се измъкнем.

— Трябваше ни кола — казах аз. — Писна ми от автобуси.

— Но сега вече загазихме здраво.

— Вярно — съгласих се аз.

Погледнах часовника. Наближаваше три сутринта. Движехме се на юг от „Дълес“. Бързо, без посока в мрака. Трябваше да решим накъде отиваме.

— Знаеш ли телефонния ми номер в Бърд? — запитах аз.

— Разбира се — каза тя.

— Добре, спри при първата телефонна кабина.

След седем-осем километра встрани от шосето забелязахме денонощна бензиностанция. Отбихме да я огледаме. Зад колонките имаше магазинче, но беше затворено. Нощем клиентите плащаха бензина на гише с блиндирано стъкло. Зад помпата за гуми имаше телефонна кабина — по-скоро обикновен алуминиев навес, монтиран на стената. Съмър набра собствения ми номер във Форт Бърд и ми подаде слушалката. Сержантката вдигна на второто позвъняване. Онази с малкото дете. Беше нощна смяна.

— Ричър съм — казах аз.

— Яко сте се накиснали, сър.

— И това е добрата новина.

— А каква е лошата?

— Че смятам да накисна и теб. Има ли кой да гледа детето ти?

— Дъщерята на едни приятели. От съседния фургон.

— Може ли да й кажеш да те изчака?

— Защо?

— За да се срещнем. Искам да ми донесеш някои неща.

— Ако си платите…

— Колко?

— Два долара на час. За момичето на съседите.

— Нямам два долара. Това е едно от нещата, които искам да ми донесеш. Пари.

— Искате да ви дам пари?

— Назаем — казах аз. — До ден-два.

— Колко ви трябват?

— Колкото можеш да събереш.

— Къде и кога?

— Когато се освободиш. В шест. В закусвалнята до стриптийз бара.

— Какво още искате да ви донеса?

— Разпечатки от телефонната централа — казах аз. — На всички изходящи разговори от Форт Бърд, като се започне от полунощ на Нова година, да кажем, до трети януари. И един армейски телефонен указател. Трябва да се обадя на Санчес, на Франц и на още куп хора. Освен това искам личното досие на майор Маршъл. Оня, от Дванайсети корпус. Да ти го пратят по факса, няма значение откъде.

— Друго?

— Искам да знам къде са паркирали Васел и Кумър, когато са вечеряли в базата на четвърти. Провери дали някой не е видял колата.

— Добре — каза тя. — Това ли е всичко?

— Не — казах аз. — Искам да знам къде е бил майор Маршъл на втори и трети. Гледай да намериш някой тиловак, който знае какви ваучери са му издадени. Трябва ми и телефонният номер на хотел „Джефърсън“ във Вашингтон.

— Страшно много работа е за три часа.

— Затова моля теб, а не ефрейтора. Ти си по-добра.

— Можете да си го спестите — каза тя. — На мен ласкателствата не ми действат.

— Човек, докато е жив, се надява — казах аз.

Върнахме се в колата и излязохме на шосето. Тръгнахме на изток, за да хванем магистрала 95. Казах на Съмър да кара бавно. Иначе щяхме да стигнем в закусвалнята много преди моята сержантка, а точно това не биваше да се случи. Тя щеше да бъде там към шест и трийсет. Планирах да стигнем след нея — да кажем, около шест и четирийсет. Исках просто да се убедя, че не се е повела по чувството си за дълг, за да ме издаде и на мястото на срещата да ме чака засада. Беше малко вероятно, но не и невъзможно. Исках да мина оттам с колата, за да огледам терена. А не хората на Уилард да дойдат след мен и да ме спипат на някоя маса.

— Защо ти е всичко това? — запита Съмър.

— Знам точно какво е станало с мисис Креймър — отвърнах аз.

— Откъде знаеш?

— Сетих се — казах аз. — Отдавна трябваше да го направя. Само дето не мислех. Не ми достигна въображение.