Лий Чайлд - Врагът

И тримата — Джо, Съмър и аз — не казахме нищо. Мълчахме и слушахме.

— Исках поне синовете й да знаят — каза старецът.

Двамата със Съмър се върнахме в хотела, без да пророним дума. Чувствах се като човек, внезапно узнал, че е осиновено дете. Ти не си този, за когото те мислех. През целия си живот бях вярвал, че съм това, което съм, благодарение на баща си, професионалния морски пехотинец. Сега изведнъж почувствах у себе си и други гени. Баща ми не бе убил врага на тринайсетгодишна възраст. Но майка ми беше. Тя бе преживяла ужасни времена и бе направила необходимото. В този момент усетих, че ми липсва повече, отколкото ми се струваше възможно. И разбрах, че ще ми липсва вечно. И се почувствах празен отвътре. Бях загубил нещо, което не бях подозирал, че имам.

Свалихме чантите си във фоайето и отидохме на рецепцията да освободим стаите. Върнахме ключовете и многоезичната рецепционистка ни отпечата дълга и подробна сметка.

От мен се искаше да я подпиша. Още щом я видях, разбрах, че съм загазил. Хотелът беше безобразно скъп. Бях се надявал, че армията ще си затвори очите пред подправените ваучери, ако се върнех с резултат. Но вече не бях толкова сигурен. Цените в „Джордж V“ щяха да ги вбесят. На всичко отгоре ни принуждаваха да платим за две нощи, макар да бяхме преспали само една, понеже освобождавахме стаите със закъснение. Кафето, което си бях поръчал от румсървиса, струваше колкото основно ястие в някое бистро. Телефонният ми разговор с Рок Крийк — колкото богат обяд в скъп ресторант. Разговорът ми с Франц в Калифорния — колкото вечеря от пет блюда с бутилка вино. Позвъняването на Съмър до Джо в апартамента на майка ни, на по-малко от километър и половина от хотела, бе под две минути и струваше колкото сутрешното ми кафе. Освен това ни бяха таксували и за входящите разговори. Едното позвъняване беше от Франц за мен, а другото от Джо за Съмър, когато я бе попитал дали съм добре. Тази братска загриженост щеше да струва на американското правителство пет долара. Беше най-ужасната хотелска сметка, която някога бях виждал.

Многоезичната рецепционистка я разпечата в два екземпляра. Аз се подписах на единия, тя сгъна другия и го сложи в плик със златната емблема на „Джордж V“. За ваша информация, каза тя. За военния трибунал, добавих наум. Сложих сметката в джоба на куртката си. Извадих я оттам шест часа по-късно, когато най-после разбрах кой какво бе направил, кому, защо и как.

Минахме по познатия ни път до Плас дьо л’Опера и хванахме автобуса за летището. През последната седмица вече шести път се возех в този автобус. Шестият път с нищо не беше по-приятен от предишните пет. И тъкмо това чувство на телесен дискомфорт ме накара да се замисля.

Слязохме пред салона за заминаващи и намерихме гишето на „Ер Франс“. Разменихме два ваучера срещу две места до „Дълес“ с нощния полет в единайсет. Това означаваше дълго чакане. Стоварихме чантите си на пода в огромния салон и седнахме в едно барче. Съмър не беше особено разговорлива. Имах чувството, че не се сеща какво да каже. Истината беше, че аз се справях добре засега. Животът продължаваше. Рано или късно всеки остава сирак. От това не може да се избяга. Така е било от хиляди поколения. И няма никакъв смисъл да се разстройваме.

Изпихме по едва-две бири и се заоглеждахме за място, където да хапнем. Не бях закусвал и обядвал; сигурно и Съмър не беше особено сита. Минахме покрай безмитните бутици и влязохме в едно заведение, наподобяващо тротоарно бистро. Събрахме останалите по джобовете ни долари и като прегледахме менюто, заключихме, че можем да си позволим по едно ястие, сок за нея и кафе за мен, плюс бакшиш за келнера. Поръчахме си пържола с пържени картофи. Пържолата се оказа доста порядъчно парче месо, картофите бяха нарязани на дълги ивички, а отстрани имаше лъжица майонеза. Във Франция навсякъде може да се хапне прилично. Дори на летищата.

След час станахме и лениво тръгнахме към изхода. Бяхме подранили и наоколо нямаше почти никой. Само няколко транзитни пътници, изтощени от пазаруване или останали без пари като нас. Седнахме далеч от тях и забихме погледи в празното пространство.

— Не ми е приятно, че се прибираме — каза Съмър. — Докато е далеч от дома, човек забравя неприятностите, които го чакат.

— Трябва ни само резултат — казах аз.

— Резултат няма да има — отвърна Съмър. — Минаха вече десет дни, а доникъде не сме стигнали.

Кимнах. Десет от смъртта на Креймър, шест от убийството на Карбоун. И пет, откакто „Делта“ ми бяха дали една седмица, за да изчистя името си.