Лий Чайлд - Врагът

— Ето защо са медалите на Ламоние — казах аз. — По един от всяка съюзническа държава.

Оставих книгата на леглото и се замислих как да си опаковам багажа. Реших да изхвърля джинсите, черното яке и суичъра. Не ми трябваха. Не ги исках. После погледнах отново книгата и чак тогава забелязах, че ръбовете на някои страници са различни от останалите. Отворих я. Вътре имаше няколко гланцови листа с черно-бели снимки. Повечето бяха портретни фотографии, отпечатани по шест на страница. Останалите изобразяваха моменти от съпротивителното движение. На някои се виждаха съюзнически пилоти, скрити в осветени със свещи мазета; групички плахо оглеждащи се мъже с взети назаем селски дрехи, пристъпващи един по един по горски пътеки; планински водачи сред заснежените склонове на Пиренеите. На една от снимките имаше двама мъже, а между тях — младо момиче, почти дете. Момичето държеше двамата мъже за ръцете и усмихнато ги водеше по някаква градска улица. Градът почти сигурно беше Париж. Надписът под снимката гласеше: Beatrice de service a ses travaux. Беатрис изпълнява своя дълг. Въпросната Беатрис едва ли имаше тринайсет години.

Бях почти сигурен, че това е майка ми.

Върнах се назад до страниците с портретни фотографии и я открих на някаква училищна снимка. На нея изглеждаше около шестнайсетгодишна. Надписът този път гласеше: Beatrice en 1947. Беатрис през 1947. Запрелиствах книгата напред-назад и постепенно сглобих тезата в разказа на Ламоние. Пред човешката железница стояли два основни тактически проблема. Сред тях не било самото откриване на свалените пилоти, които буквално падали от небето с дузини всяка безлунна нощ. Ако бойците от Съпротивата успеели да се доберат първи до тях, пилотите имали шанс. Ако Вермахтът ги изпреварел, отивали право в лагер. Било въпрос на чист късмет. Ако попаднели при Съпротивата, веднага се намирали скривалища, униформите им се заменяли с някаква правдоподобна дегизировка, получавали фалшиви документи, купували им се билети за влака, куриер ги придружавал до Париж и оттам поемали за родината.

Поне така било по план.

Първият тактически проблем била възможността за случайна проверка в самия влак, някъде през първата отсечка до Париж. Пилотите били главно руси младежи от селските щати на Америка или рижи, червендалести шотландци, които по нищо не приличали на мургавите, свити, гладуващи французи от годините на войната. Те се забелязвали отдалеч. Не говорели езика. Затова били измислени всевъзможни хитрости. Престрували се на заспали, на болни, на глухонеми. Куриерите говорели вместо тях.

Вторият тактически проблем било преминаването през Париж. Градът гъмжал от германци. Навсякъде имало пропускателни пунктове. Един объркан, несръчен рус чужденец се набивал в очи отдалеч. По улиците не се движели никакви частни коли. Дори такси било трудно да се намери. Нямало бензин. Групички само от мъже лесно ставали обект на проверки. Ето защо за куриери се използвали главно жени. После на Ламоние му хрумнала идеята да привлече за целта и едно съвсем младо момиче, негова позната. Тя посрещала пилотите на Гар дю Нор и ги превеждала по парижките улици до Гар дю Лион. По пътя подскачала и се смеела, държала ги за ръце и така изглеждало, че са нейни по-големи братя или вуйчовци, дошли на гости от провинцията. С детинското си държание тя обезоръжавала часовите и прекарвала съюзническите пилоти през пропускателните пунктове като призраци. Тогава била на тринайсет години.

Всеки по веригата си имал кодово име. Нейното било Беатрис. Ламоние бил известен като Пиер.

Извадих тъмносинята картонена кутийка за бижута. Отворих я. Вътре имаше медал. La Medaille de la Resistance. Медалът на Съпротивата. Беше златен, окачен на красива панделка в червено, бяло и синьо. Обърнах го. От задната страна с красиви букви беше гравирано име: Жозефин Мутие. Моята майка.

— Тя не ти ли беше казала? — запита Съмър.

Поклатих глава.

— Никога. Нито дума.

Погледнах отново в кутията. Каква ли, по дяволите, беше тази гарота?

— Обади се на Джо — казах аз. — Кажи му, че идвам. Да повика Ламоние.

След петнайсет минути бяхме вече в апартамента. Ламоние беше там и ни чакаше. Може би изобщо не си бе тръгвал. Подадох кутията на Джо и му казах да види какво има вътре. Той се оказа по-съобразителен от мен, понеже започна направо с медала. Името на гърба му подсказа за какво става дума. После отвори книгата и разпозна Ламоние в портрета на автора. Прегледа набързо текста. Видя снимките. Погледна ме.