Лий Чайлд - Врагът

— Мама споменавала ли е това пред теб? — запита той.

— Никога. А пред теб?

— Никога.

Погледнах Ламоние.

— Каква е тази гарота?

Той не отговори.

— Кажете ни — настоях аз.

— Разкриха я — каза той. — Издал я беше неин съученик. Неприятен хлапак, син на колаборационисти. Започнал да я плаши и да се заканва какво ще направи.

— И какво направил?

— Отначало нищо. Това още повече я изплаши. После й направил неприлични предложения като цена за мълчанието си. Естествено, майка ви му отказала. Тогава той се заканил, че ще я издаде. Нямала избор, освен да се престори, че приема. Разбрали се да се срещнат късно една нощ под Пон дез Енвалид. Тя трябвало да избяга от къщи. Но първо взела резачката за сирене на майка си. Сменила тънката тел със струна от пианото на баща си. Мисля, че беше сол под до от средна октава. Години по-късно струната още липсваше. Срещнала се с момчето и го удушила.

— Какво?! — каза Джо.

— Удушила го.

— Та тя е била на тринайсет години!

Ламоние кимна.

— На тази възраст разликите във физическата сила между момчета и момичета не са големи.

— Майка ми е била на тринайсет години и е убила някого?!

— Бяха тежки времена.

— Как точно е станало?

— С гаротата. Както си била намислила. Това е лесно за ползване оръжие. Трябва само кураж и решителност. После с оригиналната тел за рязане на сирене прикачила тежести към колана му и го бутнала в Сена. Момчето вече го нямало и майка ти се спасила. Спасила и Човешкия влак.

Джо го гледаше невярващо.

— И вие допуснахте тя да направи това?

Ламоние сви рамене. Беше изразителен, галски жест, все едно го бе направила майка ми.

— Аз изобщо не знаех — каза той. — Каза ми едва после. Предполагам, че първият ми инстинкт щеше да бъде да й забраня. Но нямаше да се справя сам. Бях без крака. Нямаше да успея да сляза под моста, нямаше да мога да се бия. При нас членуваше един човек, когото изпращахме да извършва убийства, но тази нощ имаше задача. Доколкото си спомням, в Белгия. Не можехме да го чакаме да се върне. Така че, като си помисля, ако ни беше попитала, най-вероятно щяхме да й разрешим. Бяха тежки времена, а ние вършехме важна работа.

— Това наистина ли се е случило?

— Знам със сигурност, че е истина. Рибите прояли колана му и трупът изплува след няколко дни. Прекарахме една напрегната седмица, но накрая нищо не се случи.

— Колко време е работила за вас?

— През цялата четирийсет и трета — отвърна той. — Беше невероятно добра. Но в един момент лицето й стана прекалено известно. Отначало то беше нейната закрила, толкова младо и невинно. Кой би могъл да заподозре девойка с такова лице? Но постепенно то се превърна в недостатък. Кучетата го бяха запомнили. Все пак колко братя, братовчеди и вуйчовци може да има едно младо момиче? Така че се принудих да я отстраня.

— Вие ли я вербувахте?

— Тя дойде при нас като доброволка. Не ме остави на мира, докато не й разреших да помага.

— Колко души е спасила?

— Осемдесет — каза старецът. — Беше най-добрият парижки куриер, направо феноменална. Ако я бяха разкрили, дори не ми се мисли какво щеше да стане. В продължение на цяла година тя живя в непрекъснат страх, но нито веднъж не се огъна и не ме предаде.

В стаята настана тишина.

— А вие как започнахте? — запитах аз.

— Бях инвалид от войната — каза Ламоние. — Един от многото. Немците не ни искаха дори за заложници, защото трябваше да се грижат за нас. Не ставахме за трудов лагер. Затова ни оставиха в Париж. Но аз исках да върша нещо. Не можех да се бия. Но можех да организирам. За това не трябва физическа сила. Знаех, че един добре обучен екипаж на бомбардировач струва теглото си в злато. Затова реших да им помагам да избягат в родината си.

— Как е могла майка ми цял живот да не спомене това?

Старецът отново сви рамене. Този път някак уморено, неуверено, объркано, сякаш след толкова години самият той не знаеше отговора.

— По много причини, мисля — каза той. — През четирийсет и пета Франция беше страна, раздирана от конфликти. Мнозина бяха участвали в Съпротивата, други бяха станали колаборационисти, трети не бяха нито едното, нито другото. Повечето от французите предпочитаха да започнат на чисто. А и според мен тя се срамуваше, че е убила онова момче. То тежеше на съвестта й. Уверявах я, че не е имала избор. Че не е било доброволен акт. Казвах й, че е постъпила правилно. Но тя предпочиташе да забрави. Трябваше да й се моля, за да приеме медала.