Лий Чайлд - Врагът

— Не открихме нищо — каза Съмър. — Дори най-лесното. Дори жената от мотела на Креймър. Това поне не трябваше да е трудно.

Кимнах отново. Съмър беше права. Това поне не трябваше да е трудно.

Чакалнята пред изхода се напълни и ни качиха на самолета четирийсет минути преди часа за излитане. Местата ни се падаха зад някакво възрастно семейство на редицата до изхода. И на двамата ни се искаше да се сменим с тях. Щяхме да можем поне да си протегнем краката. Излетяхме навреме и през първия час аз напразно се опитвах да се наместя удобно. Стюардесата ни сервира вечеря, която нямаше как да изям, дори да исках, по простата причина, че не можех да си помръдна лактите, за да ползвам ножа и вилицата.

Същевременно в главата ми се блъскаха разни мисли.

Сетих се за Джо, който бе пристигнал предишната вечер. Той положително бе летял в икономическа класа. Държавен служител, пътуващ по лична работа, а не в командировка, не може да си позволи повече. Така че Джо бе прекарал цяла нощ, сгънат на две, неподвижен и схванат, и то повече от мен сега, защото беше с два сантиметра по-висок. От това ми стана още по-съвестно, като си помислих как го бях качил на автобуса. Спомних си коравите пластмасови седалки, вдигнатите му колене, спомних си как при всяка неравност главата му се люлееше. Трябваше да поръчам такси още от града и да го накарам да ни чака на изхода. Трябваше да намеря начин да заделя малко пари.

После си представих Креймър, Васел и Кумър, които бяха летели от Франкфурт за „Дълес“ навръх Нова година. С „Америкън Еърлайнс“. С „Боинг“. Не по-широк и не по-комфортен от който и да било друг пътнически самолет. Тръгнали са рано от XII корпус. Полетът за „Дълес“ е изнурителен. Представих си как слизат по стълбицата — уморени, схванати, обезводнени, задъхани от липса на кислород.

Тази мисъл ме подсети за нещо друго.

Извадих от джоба си сметката от „Джордж V“. Прочетох я от край до край. После още веднъж. Прегледах внимателно всеки ред, всяко перо.

Хотелска сметка, самолет, автобус до града.

Автобус до града, самолет, хотелска сметка.

Затворих очи.

Сетих се за неща, които бях чул от Санчес, от помощник-командира на „Делта“, от Андрея Нортън и от самата Съмър. Сетих се за тълпите посрещачи в салона за пристигащи на „Роаси-Шарл дьо Гол“. После се замислих за Сперивил, щата Вирджиния. За къщата на мисис Креймър в Грийн Вали.

Накрая плочките на доминото започнаха да падат стремително и когато играта приключи, нито един от участниците не изглеждаше много добре. Най-зле от всички изглеждах аз, понеже бях направил много грешки, включително и най-голямата, заради която сигурно, рано или късно, щеше да ми припари под краката.

До такава степен бях обсебен от мисълта за предишните си грешки, че допуснах още една. Отделих твърде много време на размишления за миналото и съвсем недостатъчно на подготовка за бъдещето. За очакващото ни на „Дълес“. За контрамерките, които трябваше да предприемем. Ето защо, когато кацнахме в два сутринта и минахме през граничния контрол, попаднахме право в капана на Уилард.

Застанали на абсолютно същото място, както и преди шест дни, ни очакваха същата тройка патрулни от Главното комендантство. Двамата кандидат-офицери и офицерът. Видях ги. Те нас също. Около секунда се питах как ли го бе постигнал Уилард. Дали беше поставил постове на денонощно дежурство по всички летища в страната? Дали бе следил появяването на ваучерите ни из цяла Европа? Способен ли беше наистина да се справи сам? Или бе намесил ФБР? Или може би Министерството на отбраната? Държавният департамент? Интерпол? Нямах отговор. Колкото и да беше абсурдно, си казах, че все някога ще трябва да се опитам да разбера.

През следващата секунда размишлявах какво да направя по въпроса.

От бавене нямаше полза. Не и сега. Не и когато бях в ръцете на Уилард. Имах нужда от свобода на придвижване и на действие още двайсет и четири часа. Максимум четирийсет и осем. После щях да отида да се срещна с Уилард. При това с удоволствие. Защото тогава щях да съм готов да го арестувам, но не и преди да го ступам хубаво.

Офицерът тръгна към нас; двамата кандидат-офицери го следваха по петите.

— Имам заповед да поставя белезници и на двама ви — каза той.

— Забрави за заповедта.

— Не мога — каза той.

— Опитай.

— Не мога — повтори той.

Кимнах.

— Добре, тогава да сключим споразумение. Ако пробваш да ми сложиш белезници, ще ти счупя ръцете. Ако ни оставиш мирно и тихо да стигнем до колата, няма да ти избягаме.