Лий Чайлд - Врагът

— Не е достатъчно само да си въобразяваш неща.

— Напротив — казах аз, — достатъчно е. Дори понякога е единственото, с което разполага един следовател. Да си въобразява. Да си представя какво са направили другите.

Как са мислили и как са постъпили. Да се поставя на тяхно място.

— На чие място?

— На Васел и Кумър — казах аз. — Знаем кои са. Знаем какво представляват. Затова трябва да сме в състояние да предвидим какво биха могли да направят.

— И какво са направили?

— Тръгнали са рано сутринта от базата и цял ден са прекарали в път. Летели са от Франкфурт за „Дълес“. Навръх Нова година. Били са с парадни униформи, като са се надявали да ги сложат в първа класа. Може и да са успели, като се има предвид, че са били с „Америкън Еърлайнс“. А може и да не са. Така или иначе, не са можели да разчитат на това. Били са подготвени да се тъпчат осем часа в икономическа класа.

— Е, и?

— Смяташ ли, че типове като Васел и Кумър са способни да чакат търпеливо на опашката за таксита на „Дълес“? Или да вземат автобуса за града? Да се блъскат в тълпата?

— Не — каза Съмър. — Не мисля, че са способни на едното или другото.

— Именно. И през ум не би им минало. Смятат се за твърде важни. Такива като тях винаги ги чака кола с шофьор.

— И кой е бил той?

— Маршъл — казах аз. — Той е. Техният верен слуга. Тяхното момче за всичко. Винаги на разположение, когато и за каквото се наложи. Той ги е взел от летището. Може би заедно с Креймър. Да не мислиш, че Креймър е отишъл за колата от „Хърц“ с автобуса? Едва ли. По-скоро Маршъл го е закарал. След което е откарал Васел и Кумър до хотел „Джефърсън“.

— И после?

— И после е останал с тях, Съмър. Предполагам, че е имал запазена стая. Може да са искали да им е подръка следващата сутрин, за да ги откара до „Нашънъл“. В края на краищата и той е щял да пътува с тях. За конференцията в Ъруин. Или просто са искали да говорят спешно с него. Само тримата: Васел, Кумър и Маршъл. Може би им е било по-лесно да се съветват, без Креймър да се върти наоколо. А Маршъл е имал да им казва много неща. Той е командирован към Пентагона от ноември. Ти сама го каза. Именно през ноември са започнали да постъпват първите сигнали за опасност. Така че те са го изпратили в Пентагона, за да слухти. Така предполагам. Но във всеки случай Маршъл е пренощувал в същия хотел.

— Добре, и какво от това?

— Маршъл е бил в хотела, колата е била в хотелския паркинг. И знаеш ли какво още? Проверих нашата сметка от Париж. В тоя хотел ти смъкват кожата за всяко нещо. Особено за телефонни разговори. Но не за всички. Разговорите между стаите не се отбелязват. Ти ми се обади в шест, за да питаш за вечерята. После аз ти звъннах към полунощ, понеже се чувствах самотен. Тези два разговора не фигурират в сметката. Ако натиснеш тройка, за да набереш друга стая, говориш безплатно. Натиснеш ли деветка за външна, компютърът моментално се задейства. Ето защо в сметката на Васел и Кумър не са отбелязани никакви разговори, и ние си мислим, че те изобщо не са говорили. Докато всъщност са говорили. Това е очевидно. Само че разговорите са били вътрешни. Между стаите. Васел е получил съобщението от Дванайсети корпус в Германия и веднага е позвънил на Кумър, за да се съветват какво да правят при създалата се ситуация. После единият или другият е вдигнал телефона, за да повика Маршъл. И верният слуга е дотичал, за да му кажат веднага да пали колата.

— Маршъл е убиецът?

Кимнах.

— Пратили са го през нощта да почисти онова, което те са оплескали.

— Можем ли да го докажем?

— Можем да се опитаме — казах аз. — Готов съм да се обзаложа с теб за три неща. Първо, ако позвъним в хотел „Джефърсън“, ще открием, че навръх Нова година е имало запазена стая на името на Маршъл. Второ, в досието му ще пише, че в даден момент от живота си е живял в Сперивил, Вирджиния. И трето, пак там ще пише, че е висок, едър и десняк.

Тя замълча. Клепачите й потрепваха напрегнато. После каза:

— Дали е достатъчно? Искам да кажа, дали това, че разкрихме случая с мисис Креймър, е достатъчно, за да отървем кожата?

— Има още — казах аз.

Лейтенант Съмър караше бавно — това беше ново преживяване за мен. Едва пъплехме по платното, а пейзажът покрай нас се движеше като в забавен кадър. Големият двигател на шевролета работеше едва ли не на празен ход. Гумите не издаваха никакъв звук. Подминавахме едно по едно всички познати места по пътя. Сградата на щатската полиция, отсечката, където бе открито куфарчето на Креймър, паркингът, отбивката от пътя. Преминахме пълзешком детелината и аз огледах внимателно бензиностанцията, евтината закусвалня, паркинга, мотела. Имаше мъгла, в която се размиваше жълтеникавата светлина на лампите, но аз виждах достатъчно добре. Нямаше следи от засада. Съмър влезе в паркинга и направи бавен кръг. Един до друг като изхвърлени на брега китове бяха наредени три огромни влекача с полуремаркета; до тях имаше две стари коли, вероятно изоставени. Поне така изглеждаха. Боята им беше избеляла, гумите спаднали, ресорите омекнали. Имаше и стар пикап форд с детско столче на задната седалка. Предположих, че е на сержантката. И нищо друго. В шест и четирийсет сутринта светът беше тъмен и притихнал.