Лий Чайлд - Врагът

— Какво например?

— Интересуват ме средният ръст и тегло на американските военнослужещи от мъжки пол.

Човекът не каза нищо, но усетих как раздразнението му сякаш преминава. Всяка година интендантството на американската армия закупува няколко милиона униформи и два пъти повече чифтове обувки, всичко това с пари от държавния бюджет, така че няма как да не знаят телесната аритметика на хората си с точност до един сантиметър и десет грама. Просто не могат да си го позволят, и то буквално. Ето защо тиловаците много се гордеят с познанията си и обичат да ги изтъкват.

— Няма проблем — каза човекът. — Пълнолетното мъжко население на Щатите на възраст между двайсет и петдесет години е със среден ръст метър и седемдесет и четири сантиметра и със средно тегло осемдесет и един килограма. В армията латиноамериканците са по-многобройни, отколкото в страната като цяло, което снижава средния ръст с три сантиметра, тоест метър и седемдесет и един. В резултат от физическото натоварване обаче средното тегло е по-високо с килограм и половина и се равнява на осемдесет и два и половина, тъй като се знае, че мускулите тежат повече от тлъстините.

— Това статистиката за тази година ли е? — запитах аз.

— За миналата — отвърна той. — Тази едва сега започва.

— Какво е разпределението по ръстови групи?

— Какво точно ви интересува?

— Каква част от мъжете са високи от метър и осемдесет и седем нагоре?

— Един от десет — отвърна той. — В армията това са около деветдесет хиляди души. Колкото да напълнят един стадион. В база като нашата, да речем, някъде около сто и двайсет. Колкото за един полупразен самолет.

— Е, шефе — казах аз, — благодаря ти. — И затворих.

Един от десет. След малко Съмър щеше да донесе двайсет и осем здравни картона. Девет десети от тях щяха да бъдат на мъже, твърде ниски, за да ги броим. В най-добрия случай щеше да ни се наложи да разследваме само двама. В най-лошия трима. Двама или трима — това беше много по-добре от деветстотин седемдесет и трима. Напредвахме. Погледнах часовника. Осем и половина. Усмихнах се. Животът е гаден, Уилард, помислих си.

Животът е гаден, спор няма, само че гадостите се случваха все на нас, не на Уилард. Теорията на вероятностите ни погоди номер и независимо от всякакви статистики и усреднени величини всичките двайсет и осем картона, които донесе Съмър, се оказаха на ниски мъже. Най-висок измежду тях беше някакъв тип с ръст метър и осемдесет и два, с който човек може само условно да мине за висок. На всичко отгоре тежеше седемдесет и два килограма. И беше военен капелан.

Като дете бях живял един месец с родителите си в някакво бунгало извън базата, вече не помня къде. Нямахме маса за хранене. Майка ми се обади на някого и ни докараха една, разглобена и опакована с картон. Опитах се да й помогна да я сглоби. Всички части бяха налице. Ламиниран плот с четири хромирани крака и четири големи стоманени болта. Поставихме всичко на пода в малката трапезария. Но масата за нищо на света не искаше да се сглоби. Просто отказваше. Беше с някаква шантава конструкция. Частите не си пасваха. Коленичихме с мама на пода сред прахоляка и умрелите хлебарки. Гладкият хром беше студен. Ръбовете на плота бяха остри и грапави в четирите ъгъла. Масата не щеше и не щеше да се сглоби. Върна се Джо, опита се и не успя. Баща ми също не успя. Цял месец се хранихме прави в кухнята. Когато стана време да се изнасяме, още не бяхме сглобили масата. И сега изведнъж се почувствах така, сякаш отново се борех с нея. Нищо не пасваше. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но после се измяташе и не искаше да се сглоби.

— Лостът не е дошъл сам в базата — каза Съмър. — Някой от двайсет и осемте го е внесъл. Няма друг начин да се озове тук.

Не казах нищо.

— Искаш ли вечеря? — попита тя.

— Когато съм гладен, мисля по-добре.

— Не ни останаха много неща за обмисляне.

Кимнах. Събрах на купчинка двайсет и осемте здравни картона и ги оставих на бюрото. Най-отгоре сложих листа на Съмър с трийсет и трите имена. Трийсет и трима, от които бях извадил Карбоун, който нямаше как да е внесъл лоста, за да се самоубие с него. И патоанатомът, който не приличаше на убиец, беше дребен и нямаше силен замах. Също и Васел и Кумър, и техният шофьор Маршъл, които имаха желязно алиби. Васел и Кумър се бяха тъпкали с храна в столовата, а Маршъл не се бе появявал в базата онази вечер.

— Всъщност Маршъл защо го е нямало? — запитах.