Лий Чайлд - Врагът

— Кога? — запита той.

— Вземи нощния полет след два дни. Ще те чакам на „Дьо Гол“. И ще отидем заедно да я видим.

Съмър ме чакаше на тротоара пред къщичката ми и заедно понесохме чантите си към шевролета. И двамата бяхме облечени с камуфлажни униформи, защото преценихме, че по това време имаме най-голям шанс да хванем някой транспортен самолет от „Андрюс“. Вече беше късно за нощен граждански полет, а не искахме да се бавим до сутринта. Качихме се на колата и спряхме да ни отметнат на портала. Разбира се, Съмър караше. Тя даде газ и когато колата се ускори достатъчно, отпусна педала и подкара равномерно с двайсетина километра над позволената скорост.

Облегнах се и се зазяпах в пътя. Оглеждах банкетите, крайпътните магазини и бензиностанции, другите автомобили. На петдесетина километра на север минахме покрай мотела на Креймър. Влязохме в детелината и свихме към магистрала 95. Продължихме на север. Подминахме паркинга. Подминахме и мястото на километър и половина по-нататък, където бяха открили куфарчето на Креймър. Затворих очи.

През целия път до военновъздушната база „Андрюс“ съм спал непробудно. Когато стигнахме, отдавна минаваше полунощ. Оставихме шевролета на служебния паркинг и разменихме два от ваучерите срещу две места на борда на един С–130 на транспортния корпус, който излиташе за Франкфурт в три сутринта. Зачакахме в някакъв салон, осветен от бели луминесцентни тръби; седяхме върху тапицирана с винил пейка сред обичайната тълпа командировани, с каквито са пълни военните летища. Войската непрестанно е в движение. По всяко време на денонощието някой отива някъде, друг се връща. Всички мълчаха. На път никой с никого не говори. Седяхме по неудобните си места, уморени, схванати и безмълвни.

Обявиха качването на борда трийсет минути преди времето за излитане. Заточихме се в индийска нишка по пистата и по спуснатата рампа се изкачихме в търбуха на самолета. В централния отсек имаше дълга редица палети с товар. Насядахме върху сгъваеми седалки, с гръб към стените на корпуса. Помислих си, че първокласният салон на „Ер Франс“ е за предпочитане. В транспортния корпус няма стюардеси и не се сервира кафе.

Излетяхме с малко закъснение, като отначало се насочихме на запад срещу вятъра. Над Вашингтон направихме бавен завой на 180 градуса и поехме право на изток. Усещах с тялото си движението на самолета. Нямаше прозорци, но знаех, че сме над града. Някъде там беше Джо и спеше.

С набирането на височина стените на корпуса изстинаха ужасно и всички се наведохме напред, подпрели лакти на колене. Шумът не ни позволяваше да говорим. Седях, вперил очи в палета с танкови боеприпаси пред себе си, докато погледът ми се замъгли и отново заспах. Бях в крайно неудобна поза, но едно от предимствата на военната служба е, че човек се научава да спи навсякъде. Докато стигнем, се будих поне десетина пъти, като през повечето време бях в състояние на полусън. Ревът на двигателите и свистенето на въздушната струя покрай корпуса ми действаха приспивно. В крайна сметка успях да си почина. Не като в легло, но все пак.

Бяхме във въздуха почти осем часа, когато самолетът започна да се снишава. На борда нямаше радиоуредба, затова минахме без ободрителните обяснения на пилота. Просто в един момент ревът на моторите се понижи с една степен, корпусът се наведе напред, а ушите ни започнаха да заглъхват. Пътниците около мен наставаха и започнаха да се протягат. Съмър седеше облегната на един сандък с боеприпаси и триеше очи като котка. Изглеждаше доста добре. Косата й беше късо подстригана и не се бе разрошила, а очите й блестяха. Видът й издаваше упорита решимост, сякаш знаеше, че я чака позор или слава, но още не беше сигурна кое от двете.

Всички отново насядахме и затегнахме коланите, готови за кацане. Колелата допряха пистата, двигателите обърнаха тягата с вой, спирачките се задействаха с всичка сила. Палетите се люшнаха напред, изопвайки докрай привързващите каиши. После ревът на двигателите спадна до глухо боботене и известно време се плъзгахме по пистата, докато накрая спряхме. Рампата се спусна и през отвора се показа вечерен здрач. В Германия беше пет следобед, шест часа напред спрямо Източното крайбрежие, един час пред Гринуич. Умирах от глад. След онзи сандвич в Сперивил предния ден не бях хапвал нищо. Двамата със Съмър се изправихме, вдигнахме чантите си и се наредихме на опашката за слизане. Полека-лека се спуснахме по рампата и се озовахме на пистата. Времето беше мрачно и студено. Кажи-речи, като в Северна Каролина.