Лий Чайлд - Врагът

Съмър кимна.

— Този въпрос не престава да ме тормози — каза тя. — Сякаш Васел и Кумър са имали да крият нещо от него.

— Те само са вечеряли.

— Но Маршъл сигурно е бил с тях на погребението на Креймър. Следователно те може изрично да са му казали да не ги кара този ден. Нещо като заповед да слезе от колата и да си остане вкъщи.

Кимнах още веднъж. Представих си дългата опашка от черни лимузини на военното гробище „Арлингтън“ под оловното януарско небе. Представих си церемонията, сгъването на знамето, салютите на почетния взвод. Нижещата се обратно към колите процесия от гологлави мъже с вдигнати яки на палтата, за да се предпазят от студа, а може би и от прехвърчащ сняг. Представих си как Маршъл чинно държи задните врати на колата — първо на Васел, после и на Кумър. Сигурно ги беше закарал до Пентагона, там бе слязъл, а Кумър бе седнал зад волана.

— Трябва да говорим с него — казах аз. — Да разберем точно какво са му казали. Каква причина са му изложили. Може би се е почувствал неловко. За амбициозен младеж като него едва ли е било приятно да го пренебрегнат така.

Вдигнах слушалката и поръчах на моята сержантка да открие телефонния номер на майор Маршъл. Обясних й, че е от щаба на XII корпус, базиран във Вашингтон. Тя каза, че след малко ще ми звънне. Двамата със Съмър зачакахме. Седях и замислено гледах картата на стената. Казах си, че е редно да извадим кабарчето от Кълъмбия. То само изкривяваше картината. Очевидно Брубейкър не беше убит там. А някъде другаде. На север, на юг, на изток, на запад от Кълъмбия.

— Смяташ ли да се обадиш на Уилард? — запита ме Съмър.

— Може би — казах аз. — Вероятно утре.

— Не преди полунощ, както е наредил?

— Не искам да му доставям тази радост.

— Рисковано е.

— Имам защита.

— Защитата ти няма да трае вечно.

— Няма значение. Така или иначе, от „Делта“ скоро ще ме погнат. В сравнение с това всичко останало си е чиста теория.

— Обади се на Уилард още тази вечер — каза тя. — Послушай ме.

Погледнах я.

— Казвам ти го като на приятел — продължи тя. — Самоотлъчката е сериозно провинение. Няма смисъл да усложняваш нещата.

— Добре — казах аз.

— Още сега — настоя тя. — Какво ти пречи?

— Добре — повторих аз. Посегнах към телефона, но преди да вдигна слушалката, моята сержантка подаде глава през вратата. Каза, че майор Маршъл вече не бил в Съединените щати. Временната му командировка към Пентагона била прекратена. Отзован бил в Германия. Бил излетял от базата „Андрюс“ на пети януари сутринта.

— По чия заповед? — запитах аз.

— На генерал Васел — отвърна сержантката.

— Добре — казах аз.

Тя затвори вратата.

— На пети януари — повтори замислено Съмър.

— Сутринта след убийствата на Карбоун и Брубейкър.

— Явно знае нещо.

— Та той дори не е бил тук!

— За какво им е притрябвало тогава да го крият?

— Може да е съвпадение.

— Не обичам съвпаденията.

Кимнах.

— Е, добре — казах. — Отиваме в Германия.

Разбира се, не очаквах Уилард да разреши подобна задгранична експедиция, затова отидох в комендантството и отмъкнах тесте ваучери за служебна командировка. Върнах се в кабинета си и на реда КОМАНДИРОВАН написах върху всичките собственото си име, а на реда ОДОБРИЛ поставих твърде прилични подобия на подписа на Лион Гарбър.

— Нарушаваме закона — каза Съмър.

— Това е като битката при Курск — отвърнах аз. — Късно е да се връщаме назад.

Тя се поколеба.

— Избирай — казах аз. — Идваш или не, без никакъв натиск от моя страна.

Тя не отговори.

— Ваучерите ще се върнат чак след месец-два — продължих аз. — Дотогава или Уилард ще си е отишъл, или аз. Нямаме какво да губим.

— Добре — каза тя.

— Върви да си стегнеш багажа. За три дни.

Съмър излезе, а аз повиках сержантката и й казах да установи кой е следващият по ранг след мен, за да ме замества. Тя се върна след минута с името на една жена капитан, която бях виждал в офицерския клуб. Онази със счупената ръка. Написах й бележка, че ще отсъствам три дни, и я оставям за свой заместник. После вдигнах телефона и се обадих на Джо.

— Заминавам за Германия — казах му.

— Чудесно — отвърна той. — Приятно пътуване.

— Не мога да пътувам до Германия, без да се отбия в Париж на връщане — казах аз. — Нали разбираш, при тези обстоятелства…

Джо се замисли.

— Така е — отвърна той. — Наистина не е редно.

— Не върви да не се отбия — казах аз. — Но тя не бива да си помисли, че я обичам повече, отколкото ти. Това също не е редно. Така че трябва и ти да дойдеш.