Лий Чайлд - Врагът

Взехме един от автобусите за военнослужещи, който ни откара до гражданския терминал на франкфуртското летище. Нататък трябваше да се оправяме сами. Някои от останалите пътници си бяха уредили посрещане и транспорт, но не и ние. Затова се наредихме на опашката за таксита, състояща се главно от цивилни. Запристъпвахме напред, крачка по крачка. Когато ни дойде редът, подадохме на шофьора един ваучер и му казахме да ни откара до базата на XII корпус. Той с радост изпълни желанието ни. Нашият ваучер можеше да се размени срещу долари във всяка американска военна база, а и на връщане сигурно нямаше да се движи празен. Като нищо щеше да качи двама-трима танкисти, решили да прекарат нощта във франкфуртските заведения. Като много други германци през последните четири и половина десетилетия си изкарваше хляба покрай американската армия. Колата му беше мерцедес.

Пътувахме трийсет минути. Все на изток, през предградия, които по нищо не се отличаваха от много други населени места в Германия. Огромни пространства, застроени някъде през петдесетте години с почти еднакви жълтеникави сгради. Улиците на новите квартали се виеха в плавни дъги, ориентирани в посока изток-запад, следвайки пътя на ятата бомбардировачи. Нито една държава в света не бе губила война така, както Германия. Подобно на много други, и аз бях виждал снимки от 1945 година. Думата поражение не беше достатъчно силна, за да изрази станалото. Страшният съд прилягаше може би по-добре. Цялата страна е била стрита на прах от силата на ответния удар. Следите щяха да останат за вечни времена в архитектурата. И под нея. Всеки път, когато телефонната компания копаеше за полагане на подземни кабели, излизаха черепи и кости, разбити порцеланови сервизи, ръждясали вериги от танкове. Всеки път, когато се правеше първа копка за нова сграда, до багера заставаше свещеник, за да прочете молитва за погребаните отдолу. Аз съм роден в Берлин и прекарах детството си, заобиколен от американци, а също и от десетки квадратни километри криво-ляво закърпена, опустошена земя. Те започнаха всичко, казвахме ние.

Улиците в предградията бяха чисти и добре поддържани. От двете страни имаше ненатрапчиви магазинчета, а над тях — жилищни сгради. Витрините бяха пълни с лъскави стоки. Уличните надписи бяха с черни букви на бял фон — архаичен шрифт, който ги правеше трудни за четене. Тук-там имаше малки табелки, указващи посоката към американските военни обекти. Те се набиваха в очи. Тръгнахме по табелките към XII корпус, като скоро излязохме от застроените квартали и пресякохме двукилометрова ивица разорана земя. Бяха обикновени ниви, но на мен ми заприличаха на някакви защитни заграждения, изолиращи военната база от цивилния свят. На изток небето беше съвсем притъмняло.

Дванайсети корпус се помещаваше в някогашна промишлена зона, характерна за златната ера на нацизма. През трийсетте години някакъв индустриалец построил огромен заводски комплекс върху площ от четири квадратни километра. По средата имаше импозантна административна сграда, сега превърната в щаб, а зад нея — редици от ниски метални складове, простиращи се на стотици метри. Складовете бяха бомбардирани толкова пъти и с такава ярост, че от тях бяха останали само стърчащи усукани железа. В същото време административната сграда беше само частично повредена. През 1945 година някаква уморена от битки американска танкова дивизия била избрала мястото за свой временен лагер. Изнемощели от глад жени с басмени рокли и избелели забрадки били докарани от Франкфурт да трупат боклука на купчини срещу храна. За целта им били раздадени лопати и ръчни колички. После инженерният корпус ремонтирал сградата и доразчистил терена с булдозери. На няколко пъти Пентагонът отпуснал значителни суми, но си струвало. До 1953-та опустошеният заводски комплекс се превърнал в образцова американска военна база. И сега тухлените сгради бяха старателно почистени, бялата боя блестеше, околовръст се издигаше здрав зид. Навсякъде се виждаха пилони със знамена и караулки с часови. Имаше няколко столови, военна болница и смесен магазин. Също и казарми за личния състав, работилници и складове. И най-вече споменатите четири квадратни километра земя, всеки квадратен метър от които към 1953-та вече беше покрит с американски танкове. Всичките строени в редици, обърнати с дулата на изток, готови да се втурнат в бой с врага.

Когато — трийсет и седем години по-късно — пристигнахме в базата, беше паднал мрак. Но ние знаехме, че по същество нищо не се е променило. Танковете сега бяха различни, но това беше всичко. Старите М4 „Шърман“, които спечелиха Втората световна война, отдавна ги нямаше, ако не се смятаха двата великолепно реставрирани образеца, застанали на пост или като символи от двете страни на главния портал. Бяха поставени върху бетонни фундаменти, с вирнати предници, сякаш преодоляващи поредното препятствие. Бяха красиво боядисани в масленозелено, с по една бяла петолъчка от двете страни на купола. Изглеждаха като нови. Зад тях започваше дълга алея с боядисани в бяло бордюри, в дъното на която се виждаше осветената с прожектори фасада на щаба. По-назад бяха навесите с основните бойни танкове на американската армия М1А1 „Ейбрамс“ — стотици, нови-новенички, наредени един до друг, струващи по четири милиона долара всеки.