Лий Чайлд - Врагът

— Сега, като Креймър го няма вече, дали няма Маршъл да се придвижи нагоре? Да заеме мястото на Кумър например?

Саймън направи гримаса.

— Би трябвало. Той е поддръжник на бронетанковите войски, фанатизиран до мозъка на костите си. Като всички останали. Само дето никой не знае със сигурност какво има да става сега. Смъртта на Креймър не би могла да ги завари в по-неподходящ момент.

— Светът се променя — казах аз.

— Ама какъв свят беше само, а? — отбеляза Саймън. — Светът на Креймър. Правен като по мярка за него. Завършил „Уест Пойнт“ през петдесет и втора, а до петдесет и трета бази като тази тук вече са били напълно окомплектовани и в течение на близо четирийсет години са тяхната крепост, центърът на вселената. Така са се окопали, че не е за вярване. Вие давате ли си сметка кой род войски са направили най-много за родината?

— Не. Кой?

— Не бронетанковите. Нито пък пехотата. Истинските царе на съвременния театър на бойните действия са инженерният корпус. Навремето танкът „Шърман“ е тежал трийсет и осем тона и е бил широк два метра и седемдесет. За да се стигне днес до М1А1 „Ейбрамс“, който тежи седемдесет тона и е широк три и трийсет. Така че през тези изминали близо четирийсет години инженерните войски нито за миг не са оставали без работа. Разширявали са пътища, стотици мили пътни артерии из цяла Западна Германия. Укрепвали са мостове. По дяволите, те дори са строили пътища и мостове. С десетки при това. Ако искаш една вълна от седемдесеттонни танкове да се устреми по команда на изток, трябва да се погрижиш първо пътищата и мостовете да я издържат.

— Разбирам — казах аз.

— И всичко това струва милиарди долари — продължи Саймън. — Разбира се, те са знаели от кои пътища и мостове да започнат най-напред. Знаели са откъде тръгват, знаели са и къде искат да стигнат. Съветвали са се със стратезите, оглеждали са внимателно картите, преди да се захванат с бетона и кофража. След което са построили тилови станции навсякъде, където е имало нужда от тях. Постоянни складове за гориво-смазочни материали, погреби, ремонтни работилници, стотици на брой по цялото протежение на предварително определени трасета. Така че ние буквално сме се сраснали с тази земя. Бойните полета на Студената война са излети от бетон и издялани от камък, Ричър.

— Може да се каже, че инвестицията си е струвала. В крайна сметка ние победихме.

Саймън кимна.

— Правилно. Но какво ще стане оттук нататък? — запита той.

— Още инвестиции — казах аз.

— Точно така. Както във флота, когато големите бронирани крайцери са били изместени от самолетоносачите. Това е било краят на една ера и началото на друга. Танковете „Ейбрамс“ са като крайцерите. Те са прекрасни машини, но морално остарели. Единственият начин, по който могат да се използват, е по специално построени пътища, водещи в предварително избрани посоки.

— Те са подвижни — казах аз. — Като всеки танк.

— Не са особено подвижни — каза Саймън. — Вие знаете ли къде ще е следващата битка?

Вдигнах рамене. В този момент ми се прииска Джо да е при нас. Него много го биваше по геополитическите работи.

— В Близкия изток може би? — казах аз. — В Иран или Ирак, да кажем. Сега, като вече са си поели дъх, отново ще им се прище да направят някоя дивотия.

— Или на Балканите — каза Суон. — Когато Съветите рухнат окончателно, там има една тенджера под налягане, която само чака да се вдигне капакът.

— Е, добре — каза Саймън. — Да вземем Балканите. Например Югославия. Ако има нещо да става, то ще е там, дума да няма. Те само чакат да гръмне първата пушка. И какво правим ние в такъв случай?

— Пращаме една-две въздушнопреносими дивизии — каза Суон.

— Е, добре — съгласи се Саймън. — Да кажем, че им пратим Осемдесет и втора и Сто и първа. При леко въоръжение можем да разположим първите три батальона до една седмица. Но какво ще правим, след като веднъж стигнем там? За тях ние сме незначителна пречка като спящите полицаи по улиците. Ще се наложи да чакаме по-тежките части. А това вече е проблем. Танкът „Ейбрамс“ тежи седемдесет тона. Не може да се пренася по въздуха. Трябва да се натовари на влак, после на кораб. И това е лесната част. Трудната започва оттам нататък. Защото не стига да пренесеш само танка. За всеки тон танк трябват по четири тона гориво и друго снаряжение. Тия чудовища горят по пет литра на километър. После трябват резервни двигатели, боеприпаси, цели бригади механици за поддръжка. Логистиката няма край. Все едно да преместиш една желязна планина. За да се превозят достатъчно танкови бригади, които да решат изхода на войната, е необходима минимум шестмесечна подготовка, и то денонощна.