Лий Чайлд - Врагът

— Аз си лягам — казах и станах от масата.

Стаята ми в общежитието за командировани беше толкова стандартна, че минута след като затворих вратата, забравих къде се намирам. Закачих униформата си в гардероба, измих се и се мушнах в леглото. Чаршафите миришеха на същия перилен препарат, какъвто армията използва навсякъде по света. Замислих се за майка ми в Париж и за Джо във Вашингтон. Майка ми може би вече си бе легнала. Джо сигурно още беше в службата си, каквато и да бе тя. Казах си шест сутринта и затворих очи.

Зазоряването настъпи в 6:50, когато със Съмър вече стояхме до източния портал на XII корпус. В ръцете си държахме големи чаши с кафе. Земята под краката ни беше замръзнала; стелеше се мъгла. Небето беше сиво, пейзажът пастелно зеленикав, с ниски заоблени хълмове, незабележителен като голяма част от Европа. Тук-там стърчаха дървета. Спящата зимна земя миришеше слабо на изгнила органична материя. Беше много тихо.

След портала пътят завиваше леко на изток-североизток и се губеше в мъглата по посока на Русия. Беше прав и широк, изграден от стоманобетонни блокове. Каменните бордюри бяха тук-там нащърбени от танкови вериги. От камъните се бяха отчупили големи клиновидни парчета. Танкът не се кара лесно.

Стояхме и чакахме. Тишината беше пълна.

И тогава ги чухме.

Кой е най-характерният звук на двайсети век? По този въпрос може много да се спори. За някои това може да е плътното боботене на самолетен двигател. На някой самотен едновитлов изтребител, реещ се из лазурното небе някъде в началото на 40-те години. Или яростният писък на реактивен прехващач, който прелита ниско над земята и кара прозорците да треперят. Или може би равномерното, пулсиращо фют-фют-фют на хеликоптерен ротор. Или грохотът на тежко натоварен 747 при излитане. Или трясъкът на падащи бомби. Всички тези звуци са достойни кандидати за първото място. Защото принадлежат единствено на двайсети век. През цялата дотогавашна история на човечеството никой от тях не е съществувал.

Някой смахнат романтик би предложил песен на Бийтълс. Нещо с йе-йе-йе, удавено в писъците на екзалтирана публика. Склонен съм да разбера и подобен избор. Ала песен и писъци на екзалтация не отговарят на условието. Музика и човешко желание е имало откакто свят светува. Те не са изобретени след 1900-а година.

Не, според мен безспорната звукова емблема на двайсети век е металното чаткане и стъргане на танкови вериги по паваж. Този звук е отеквал във Варшава и Ротердам, в Сталинград и Берлин. После в Будапеща и Прага, в Сеул и Сайгон. Това е един жесток, всяващ ужас звук. Звукът на страха. Израз на огромното брутално надмощие. И на неангажираното, надменно безразличие. Танковите вериги стържат и чаткат по паважа и със самия звук ви казват, че няма как да бъдат спрени. Че човекът е слаб и безпомощен срещу машината. Изведнъж едната верига спира, докато другата продължава да се движи, танкът завива на място и се понася право към вас, ревейки и чаткайки с веригите си. Това е истинският звук на двайсети век.

Чухме приближаването на танковата колона на XII корпус много преди да я видим. Шумът достигаше до нас през мъгла — грохот на вериги, вой на турбини. Чувахме стъргането на предавките и с телата си усетихме мощни, плътни вибрации, които се предаваха по земята и оттам по ходилата ни с всяко поредно стъпване на звено от веригата върху бетона. Чувахме хрускането на камъчета по пътя, които се стриваха на прах под огромната тежест.

И чак тогава ги видяхме. Водещият танк изплува пред нас от мъглата. Движеше се бързо, като леко се накланяше ту напред, ту назад, после веднага заставаше хоризонтално. Двигателят ревеше. Зад него идваха втори, трети, още и още. Движеха се в колона по един като някаква армада призрачни кораби от ада. Гледката беше изумителна. Танкът М1А1 прилича на акула, на жив организъм, еволюирал до точката на абсолютното съвършенство. Той е неоспоримият цар на джунглата. Нито един друг танк на света не е в състояние дори да го одраска. Целият е обвит в броня, съставена от слой обеднен уран, затиснат между два листа валцована стомана, плътна и непробиваема. Всякакви снаряди, ракети и кинетични проектили отскачат от него като гумени топчета. Но най-хитрото е, че застава на такава дистанция, от която е недостижим за въпросните снаряди, ракети и кинетични проектили. Просто си стои там и гледа как мунициите на противника падат в прахоляка някъде далеч пред него. След което спокойно насочва могъщото си оръдие и стреля, и секунда по-късно на два километра и половина в далечината неблагоразумният нападател избухва в пламъци и изгаря като факел. Танкът М1А1 „Ейбрамс“ е върховното мощно въплъщение на несправедливостта.