Лий Чайлд - Врагът

Водещият танк мина покрай нас. Три метра и трийсет широк, близо осем дълъг, два и осемдесет и пет висок. Седемдесет тона. Двигателят виеше, земята трепереше под тежестта му. Веригите скриптяха и чаткаха, и приплъзваха по бетона. След него мина и вторият танк. После третият, четвъртият, петият. Шумът беше оглушителен. Огромни маси метал завихряха въздуха, изпълнен с изгорели газове. Оръдията сякаш се поклащаха във въздуха, навеждаха се, после се изправяха.

В колоната имаше общо двайсет танка. Когато и последният мина през портала, шумът и вибрациите постепенно отслабнаха. След няколко секунди от мъглата изскочи колата на разузнаването, която се движеше на известно разстояние зад колоната. Беше специално оборудван хъмър, с малка противотанкова ракетна установка на покрива. Вътре имаше двама души. Аз излязох на пътя му, вдигнах ръка и зачаках. Не познавах Маршъл, бях го виждал само веднъж, в тъмното купе на служебната кола пред щаба на Форт Бърд. Но въпреки това веднага разбрах, че двамата мъже в хъмъра са други хора. Бях запомнил, че Маршъл е едър, докато тия двамата бяха дребни като повечето танкисти. Танкът „Ейбрамс“ не може да се похвали с просторна вътрешност.

Хъмърът спря пред мен, аз заобиколих предницата и застанах до прозореца на шофьора. Съмър невъзмутимо зае позиция до другата врата. Шофьорът свали стъклото и ме изгледа учудено.

— Търся майор Маршъл — казах аз.

Шофьорът беше капитан, пътникът също. И двамата бяха облечени в танкови екипи, с топли зимни куртки и шлемофони. На ръкавите си пътникът имаше джобове, от които стърчаха писалки. На коленете му имаше бележници. Гъсто изписани. Явно с резултатите от стрелбата.

— Маршъл го няма — каза шофьорът.

— Къде е? — запитах аз.

— Кой се интересува?

— Можете да прочетете сам — казах аз. Бях с камуфлажките от предишната вечер. На яката си имах дъбови листчета, на джоба ми ясно пишеше Ричър.

— От коя част? — запита човекът.

— Не ви трябва да знаете.

— Маршъл замина за Калифорния — каза той. — Преместен е по спешност във Форт Ъруин.

— Кога?

— Не мога да ви кажа.

— Опитайте.

— Някъде снощи.

— Не е много точно.

— Честно, не мога да ви кажа.

— Какво толкова спешно е възникнало в Ъруин?

— И това не знам.

Отдръпнах се от прозорчето.

— Карайте — казах му.

Хъмърът освободи пространството между нас и със Съмър се срещнахме на средата на пътя. Във въздуха се носеше миризма на изгорели газове от дизелови и турбинни двигатели; бетонът под краката ни беше прясно изранен от веригите на танковете.

— Само си загубихме времето — каза Съмър.

— Може би не. Зависи кога е отпътувал Маршъл. Ако е било след обаждането на Суон, това може все пак да значи нещо.

Известно време обикаляхме между три различни служби, опитвайки се да разберем в колко часа Маршъл е напуснал базата. Накрая се озовахме в обширния кабинет на втория етаж, където се намираше командването на генерал Васел. Него го нямаше. Разговаряхме с поредния капитан, който приличаше повече на администратор в голяма компания.

— Майор Маршъл е взел граждански полет в двайсет и три часа — каза той. — От Франкфурт за „Дълес“. Там има седемчасов престой и после продължава за Лос Анджелис. Лично му издадох ваучерите.

— Кога?

— При тръгването му.

— Тоест в колко часа?

— Три часа преди полета.

— Значи около осем?

Капитанът кимна.

— Точно в осем.

— Преди това му е било казано, че е записан да участва в нощни маневри.

— Така беше. Но плановете се промениха.

— Защо?

— Не мога да ви кажа.

Явно в XII корпус Не мога да ви кажа беше стандартният отговор на всички въпроси.

— Какво ли толкова е станало в Ъруин?

— Не мога да ви кажа.

Това ме накара за миг да се усмихна.

— Кога е издадена заповедта за преместването на Маршъл?

— В седем часа.

— Писмено?

— Устно.

— От кого?

— От генерал Васел.

— Васел ли е подписал и ваучерите?

Капитанът кимна.

— Да. Той трябва да ги одобри.

— Искам да говоря с него.

— Генералът замина за Лондон.

— За Лондон? — повторих аз.

— За среща в британското Министерство на отбраната. Получи внезапна покана.

— Кога отпътува?

— Двамата с майор Маршъл тръгнаха заедно за летището.

— А къде е полковник Кумър? — запитах аз.

— В Берлин. За сувенири.

— Само не ми казвайте, че и той е тръгнал за летището с Васел и Маршъл.

— Не — отвърна капитанът. — Взе влака.